До другата врата имаше двайсетина крачки. Още един глупчо бавно-бавно заизлиза от нишата.
— Машината вече е получила сигнал — каза Дола. — Свързани са с нея.
Надежда дотича с куцукане до вратата, но квадратът не беше на мястото си.
— Не знам как да отворя — рече. Зад нея беше тихо.
Обърна се. Дола стоеше неподвижно. Вторият трепанг се отбраняваше с пръчката едновременно от трима глупчовци.
— По-бързо — каза най-после Дола.
— Друг път няма ли? — попита Надежда и усети, че ръцете й изстиват. — Не можем да отворим тази врата.
— Няма — каза Дола и гласът му шепнеше, шумолеше някъде отдолу, отдалече. Вратата беше здраво затворена.
И други глупчовци — вяли, бавни, изпълзяваха от нишите и изглеждаше, сякаш към трепангите бавно се приближава ято много едри бръмбари.
В този момент вратата се отвори сама. Зейна така рязко, че Надежда едва смогна да отскочи встрани, защото почувствува — не е току-тъй. Така се втурва у дома си стопанин, който подозира, че са го нападнали крадци.
Дола също успя да отскочи. Трепангите понякога скачаха доста пъргаво.
От вратата се отърколи един глупчо, когото Надежда не беше виждала никога. Беше висок почти колкото нея и приличаше повече на топка, а не на костенурка като другите. Имаше три членестообразни ръце и високо заплашително бръмчеше, сякаш искаше да подплаши тия, дето са се осмелили да се вмъкнат, където не бива.
Отнякъде изскочи пламък и прелетя, изпълвайки коридора толкова близо до Надежда, че я облъхна с изгарящото си дихание. Тя стисна очи и не видя как Дола вдигна пръчката, спря глупчото и го накара да замре. Макар да беше късно.
Струпаните в дъното на коридора костенурки бяха почернели като овъглени, а от другия трепанг, който ги задържаше и не бе смогнал да отскочи, когато се отвори вратата, беше останала само купчинка пепел.
Всичко това Надежда видя като насън, сякаш не я засягаха нито опасностите, нито смъртта. Разбираше, че нейната задача е да премине зад втората врата, защото тя може да се затвори, и тогава всичко, заради което загинаха Бал и този трепанг, ще се окаже безсмислено и ненужно.
Зад втората врата имаше кръгла зала, напомняща сферичен похлупак. Стигнаха навреме. Към вратата вече се търкаляше друг голям глупчо. Дола съумя да го обезвреди, преди да е започнал да действува.
Пред Надежда имаше няколко съвсем еднакви врати и тя се обърна към Дола, за да й каже накъде да върви.
Той вече бързаше напред и чевръсто се извиваше като изплашена гъсеница, вдигнал високо гръб, пропълзя покрай вратите, спираше за част от секундата пред всяка и сякаш душеше какво има зад нея.
— Тук — каза той. — Търси как да влезеш.
Надежда вече беше до него. И тази врата нямаше ключалка. Обзе я тъпо отчаяние. Бутна вратата с ръка и тя, сякаш бе чакала това, хлътна навътре.
Бяха пред Машината. Пред стопанина на кораба, пред този, който даваше заповеди да се спускат на чужди планети и да завличат всичко, що им попадне, пред този, който поддържаше реда на кораба, хранеше, наказваше и пазеше пленниците и плячката.
Машината се оказа просто стена с множество прозорчета и разноцветни лампички, сиви и светлосиви плочки и ръчки. Беше Машина и нищо повече. Тя смая Надежда. Не, не я разочарова, а я смая, защото през годините, прекарани тук, тя много пъти се бе опитвала да си представи стопанина на кораба и му приписваше сума ти страшни черти. Но именно безликостта на Машината никога не й беше идвала на ум.
Малкият глупчо, който седеше някъде високо на Машината, се плъзна надолу и се спусна към тях. Надежда искаше да го мушне с пръчката, но тя беше у Дола и той пропълзя срещу глупчото и го спря.
— Сетне какво? — попита Надежда, като си пое дъх. Полата й, ушита от някаква материя, подобна на мушама (намери я на кораба), бе скъсана на коленете и изцапана с кръв — значи лошо се е ударила, когато е прескачала глупчото.
Дола не отговори. Стоеше вече пред Машината и въртеше подобната си на червей главичка, за да я разгледа.
Нещо щракна, сякаш от погледа на Дола и залата се изпълни с високо пресекливо съскане. Надежда отскочи, ала веднага се досети, че това е гласът на другия трепанг.
— Всичко е наред — каза тогава Дола. — Сложи ме ей тука. Ще превъртя тая ръчка.
Надежда го повдигна и той направи нещо в Машината.
— Нашите — обясни Дола, когато отново слезе на пода и пълзеше покрай Машината, — са на централния пулт. Ако всичко е наред, ще можем да управляваме кораба.
Дола се вслушваше в съскането, което излизаше от черния кръг — явно някакво разговорно устройство, и казваше на Надежда какво да направи, ако сам не можеше да стигне до тази или онази ръчка или копче. А Надежда изведнъж неочаквано проумя, че са в машинното отделение на парахода и капитанът от своя мостик им дава нареждания: „Малък напред, пълен напред!“ И скоро ще потеглят по-нататък, към дома.