Обзе я странна сладка умора. Краката й отказваха да я държат. Седна на пода и каза на Дола:
— Малко ще си почина.
— Добре — отвърна той, вслушвайки се в думите на своите другари от капитанския мостик.
— Да си почина, пък сетне ще ти помогна.
— Опитват се да превключат кораба на ръчно управление — каза й Дола след известно време и гласът му стигна до нея отдалече-далече.
И в този миг Дола извика. Никога не бе чувала трепангите да викат. Беше станало нещо, което страшно го бе изплашило.
Светлините по лицето на Машината гаснеха една подир друга, премигваха все по-слабо, сякаш се сбогуваха помежду си.
Съскането от репродуктора се превърна в слаб писък и Дола извикваше някакви отделни звуци, които не можеха да имат смисъл, но все пак имаха.
— Бързо — каза Дола. — Към катера.
Нещо не бяха предвидили. В Машината, която видимо се бе покорила на въстаналите пленници, се бяха запазили клетчици, които й заповядваха да спре, да умре, само и само да не служи на другите, чуждите.
Надежда се изправи, почувствувала как Дола я побутва да бърза, ала все не можеше да се изплаши сериозно — цялото й тяло се бе вкопчило в спасителната мисъл: „Всичко свърши, всичко е наред, сега ще си идем у дома.“
И дори когато тичаше след Дола по коридора, покрай обгорените глупчовци, дори когато изскочиха навън и Дола й заръча по-бързо да пренесе на катера храната и някакви кръгли тежки предмети, подобни на морски мини, и гледаше да й помогне, тя продължаваше да се приспива с мисълта, че всичко ще бъде наред. Та нали надвиха Машината.
До люка, който водеше към катера, Надежда трупаше продуктите и тичаше отново, защото трябваше да вземе и вода, и онези кълба, в които, както се разбра, имало въздух. Дола непрекъснато се мъчеше да й обясни, но забравяше думите и се объркваше, че сега Машината е престанала да произвежда въздух и топлина и корабът скоро ще умре, а не успеят ли да натоварят и подготвят катера за отлитане, вече нищо няма да ги спаси.
Два трепанга притичаха от капитанския мостик, мъкнейки някакви прибори, и се заеха с катера. Дори не забелязваха Надежда — движенията им изглеждаха неориентирани, но бързи, като че ли всяка от ръцете им — а те бяха двайсетина — си знаеше работата.
Колко продължи това тичане и паника — Надежда не можеше да определи, но някъде на десетия или двайсетия поход до оранжерията изведнъж осъзна, че в кораба стана забележимо по-студено и по-трудно се диша. Дори се учуди, че предсказанията на Дола се сбъдват толкова бързо. Та нали корабът е затворен. Тя не знаеше, че устройствата, които поглъщаха въздуха, за да го пречистят и затоплят, продължаваха да работят, а тези, дето трябваше да го върнат на кораба, вече не функционираха. Корабът загиваше бавно и някои негови системи (което Надежда също не можеше да знае) щяха да работят още дълго: месеци, години.
Надежда искаше да изтича да си вземе нещата от каютата, но Дола й каза, че трябва да потеглят след няколко минути, и тогава реши да довлече още едно кълбо, защото въздух бе необходим на всички, а тя ще мине и без пола, забрадка и чаши.
Когато мъкнеше кълбото към катера, видя на пода торбата, изплетена от цветни проводници. „Господи — рече си тя, — как можах да забравя.“ Дотича по катера, пусна кълбото до люка.
— Идвай по-бързо — каза Дола отвътре, докато вмъкваше тежкото кълбо.
— Сега — отвърна Надежда, — една минутка.
— В никакъв случай! — викна Дола.
Но Надежда вече бягаше по коридора към торбата и с нея към стъкления съд, където я чакаха топчетата. А може и да не я чакаха. Може да си го е измислила.
При вида на Надежда топчетата се пръснаха като лъчи, сякаш изобразяваха лайкучка.
— По-бързо — каза им Надежда. — Че току-виж сме останали. Влакът тръгва.
Тя пъхна чувала в стъкленицата и за нейно учудване топчетата послушно се изтърколиха вътре. Дори им беше благодарна, че толкова бързо се оправиха.
Торбата се оказа тежка, по-тежка от кълбата с въздух. Надежда я влачеше по коридора и независимо от студа на кораба й беше горещо. Задъхваше се.
И ако не беше така заета с мисълта как по-бързо да се добере до катера, щеше да забележи още един голям глупчо, който явно е пазел някое друго място на кораба, ала когато умря Машината, е усетил нещо нередно и се е затъркалял по коридорите, за да търси причините за бедата.
Надежда вече притичваше до катера — оставаха й няколко крачки, когато глупчото, който също го видя и насочи огнения си лъч точно към люка, за да изгори всичко вътре, я видя. Не се знае какво си е помислил и мислил ли е изобщо, но той измести лъча и Надежда успя само да хвърли встрани торбата с топчетата.