Но тази секунда беше достатъчна за Дола да захлопне люка. И следващият изстрел на глупчото само почерни страната на катера. Изчерпи заряда си и застина над купчинката пепел. Изключи. Топчетата се изсипаха от торбата и се разпиляха по пода.
Дола отвори люка и веднага разбра всичко. Но не можеше да се бави. Може би ако беше човек, щеше да събере пепелта, останала от Надежда, и да я погребе у дома си. Ала трепангите не познават тези обичаи.
Дола завинти капака на люка, катерът се откъсна от умиращия кораб и се понесе към звездите, сред които имаше една, необходима на трепангите. Още не знаеха дали ще се доберат до нея…
Павлиш вдигна от пода обгорялото парче материя — всичко, което бе останало от Надежда. После събра на купчинка топчетата. Историята завършваше печално. Макар да оставаше малка надежда, че е сбъркал, че Надежда все пак е успяла да отлети с катера.
Павлиш стана, пристъпи до студения празен робот, изпълнил всичко, което се е искало от него, и останал през всичките тези години прицелен в пустотата. Роботът изпълняваше дълга си — пазеше кораба от възможни неприятности.
— Вече два часа мълчиш — каза Даг. — Станало ли е нещо?
— После ще разкажа — отговори Павлиш. — После.
6.
Седяха със Софя Петровна точно до прозореца. Тя пиеше лимонада, Павлиш — бира. Бирата беше хубава, тъмна и съзнанието, че можеш да я пиеш, че си в престой, а до най-близкия медицински преглед има най-малко три месеца, изостряше сладостното усещане за едно малко, простимо прегрешение.
— А нима ви е разрешено да пиете бира? — попита Софя Петровна.
— Да — каза кратко Павлиш.
Софя Петровна недоверчиво поклати глава. Беше убедена, че космонавтите не пият бира. И беше права.
Тя се извърна от Павлиш и се загледа към безкрайното поле и причудливите на фона на оранжевия залез силуети на планетарните машини.
— Нещо се забавиха — каза тя.
Софя Петровна му изглеждаше скучен и праволинеен човек. Сигурно отлично владее предмета си, учи децата на руски език, но едва ли я обичат, мислеше Павлиш, докато разглеждаше острия й завършен профил, гладко сресаната, събрана отзад побеляла коса.
— Защо ме разглеждате? — попита Софя Петровна, без да се обръща.
— Професионален навик ли? — отвърна с въпрос Павлиш.
— Не ви разбрах.
— Учителят трябва да вижда всичко, което става в класа, дори ако е зад гърба му.
Софя Петровна се усмихна само с устни.
— А аз помислих, че търсите прилика.
Павлиш не отговори. Търсеше прилика, но не желаеше да го признае. Шумна компания курсанти в сини комбинезони зае съседната маса. Можеха да свалят комбинезоните още в хангара, ала те обичаха да се кипрят с тях. Още не бяха свикнали нито с комбинезоните, нито с пилотките със златния герб на планетарната служба.
— Нещо закъсняват — повтори Софя Петровна.
— Не. — Павлиш погледна часовника. — Нали ви съветвах да почакате в къщи.
— В къщи не се чувствувах добре. Имах усещането, че всеки момент ще влезе някой и ще попита: „Защо не тръгвате?“
Софя Петровна говореше правилно и малко книжно, сякаш през цялото време мислено записваше изреченията и ги проверяваше с червен молив.
— През тези години — продължаваше тя, вдигнала чашата лимонада, и разглеждаше мехурчетата по стените й — живеех в очакване на този ден. Това може да ви се стори странно, тъй като външно се стараех да не показвам с нищо постоянното си нетърпение. Чаках, докато разшифроват съдържанието на блоковете на паметта на онзи кораб. Чаках деня, когато ще бъде изпратена експедиция до планетата на онези същества, които баба ми наричаше трепанги. Чаках връщането й. И ето че дочаках.
— Странно — каза Павлиш.
— Зная колко много бяхте разочарован при нашата първа среща, когато аз не проявих очакваните от мен емоции. Но какво трябваше да направя? Та аз си представях баба само от няколко любителски снимки, от разказите на мама и четирите медала, които тя бе получила като медицинска сестра на фронта. За мен баба беше абстракция. Вече беше умряла майка ми. А нали тя бе последният човек, за когото съчетанието от думи „Надежда Сидорова“ означаваше не само любителска снимка, но и спомен за ръцете, очите, думите на баба. От деня на бабиното изчезване са минали вече почти сто години… Аз почувствувах връзката си с нея по-късно, когато вие си заминахте. Не, това не се дължи на вестниците и списанията със статии за първия човек, срещнал космоса. Причината е дневникът на баба. Започнах да меря своите постъпки с нейното търпение, с нейната самота.