Оттогава всяко лято Надежда пращаше Оленка при чичо Тимофей за по един месец, пък понякога и за повече, а тя идваше в събота, разтребваше, метеше, миеше подовете и гледаше да бъде полезна, защото Тимофей, разбира се, не искаше пари за Оленка. И това, че Надежда шеташе из къщи, вместо да си почива, го ядосваше и трогваше едновременно.
Вече беше краят на август, времето се разваляше, нощите станаха студени и влажни, духаше като из зимник, чак от Рибинско море. Туристи вече нямаше. Беше последната събота, Тимофей обеща след три дни да доведе Оля за училище, време й беше да върви в първи клас. За последен път Надежда щеше да спи в неговия дом. До пролетта. Може би горският ще отиде в Калязин за 7 ноември, а може да не ги види и до Нова година.
Надежда миеше съдовете. На пясъка бе оставила калъп сапун за пране. Надежда миеше чашите и чиниите, дето се бяха натрупали от обяда и закуската, тръкваше парцалчето в сапуна и триеше с него съдовете, нагазила до глезени във водата. После плакнеше всяка чашка. Оля намръзна и изтича някъде в храстите да търси пачи крак. Горският седеше на камъка, наметнат с куртката. Не смяташе да се къпе, но и у дома нямаше какво да прави. Мълчаха.
Докато плакнеше чашите, Надежда се навеждаше, горският виждаше загорелите й, здрави и още съвсем млади нозе и му беше неудобно да поговори с нея, да я помоли да остане при него завинаги. Би му било по-леко, ако Николай изобщо не беше съществувал, и затова горският се стараеше да гледа покрай Надежда към сивата, потъмняла по здрач вода, към черната стена на гората на острова и самотното пламъче на огъня отвъд реката. Бяха го запалили не туристи, а тукашни рибари.
Но тази вечер Надежда също се чувствуваше неудобно, сякаш чакаше нещо, и когато горският отново я погледна, тя се изправи и прибра под бялата на червени точки забрадка кичур права руса коса. През лятото косата й беше станала по-светла от кожата — избеля от слънцето, а зъбите и бялото на очите изглеждаха още по-белн върху помургавялото лице. Особено сега. Тимофей отмести поглед — Надежда го гледаше някак премного откровено, както не биваше да го гледа, защото беше грозен, инвалид, и отгоре на всичко — по-голям брат на загиналия й мъж, а и защото му се щеше Надежда да остане тук.
Стоеше и го гледаше. И той не можеше да не я вижда, дори ако отместваше поглед. Гърдите й не бяха високи, имаше тънка талия и дълга шия. Виж, краката й бяха здрави и тежки. И ръцете й бяха силни, налети. В здрача очите и светеха — бялото изглеждаше светлосиньо. Тимофей неволно отвърна на погледа й и сладка болка се плъзна от рамото към гърдите, стегна гърлото му в очакване на това, което можеше и трябваше да стане сега.
Тимофей не можеше да откъсне поглед от Надежда. А когато устните й трепнаха, той изтръпна в очакване на думите, които тя щеше да изрече:
Надежда каза:
— Върви си у дома, Тима. Вземи Оленка, че измръзна. Аз няма да се бавя.
Тимофей се изправи с облегчение, изпълнен с благодарност към Надежда, че можа да намери такива обикновени, но добри и нужни думи.
Извика Оля и тръгна към къщи. А Надежда остана да доизмие съдовете.
2.
Даг се намести по-удобно в протритото кресло, разтвори списъка на масата и зачете на глас, като подчертаваше редовете с нокът. Леко присвиваше очи — зрението взе да му изневерява, макар че той не го забелязваше или по-точно не искаше да го забележи.
— Резервна радиостанция взе ли?
— Взех — отвърна Павлиш.
— А втори защитен купол?
— Първо прочети докрай. Сато, имаш ли черни конци?
— Не. Свършиха.
— Вземи и трети купол — каза Даг.
— Няма нужда.
— И още един генератор вземи.
— Ето го, точка двадесет и трета.
— Точно така. Колко балона вземаш?
— Стигат.
— Кондензирано мляко? Четка за зъби?
— За туристически поход ли ме стягаш?
— Вземи компот. Ще преживеем и без него.
— Ще намина, като ми се прище компот.
— Не е толкова лесно да се дойде при нас.
— Шегувам се — каза Павлиш. — Нямам намерение да ви навестявам.
— Както искаш — отвърна Даг.
Той гледаше към екрана. Роботите пълзяха по стоманените въжета като листни въшки по тревички.
— Ще се прехвърлиш ли днес? — попита Даг.
Даг бързаше за в къщи. Бяха загубили вече два дни, докато подготвяха трофея за транспортиране. Освен двете седмици за спиране и маневри.
Сато стъпи на мостика и каза, че катерът е готов и натоварен.
— По списъка ли? — попита Даг.
— По списъка, Павлиш ми даде екземпляр.
— Добре — каза Даг. — Прибави трети купол.
— Вече сложих — отвърна Сато. — Имаме резервни куполи. Все едно, няма да ни потрябват.