Павлиш наведе глава в знак на съгласие.
— Пък и не съм такъв сухар, както ви се струва, млади момко — изведнъж рече Софя Алексеевна със съвсем друг глас. — Аз съм постоянната изпълнителка на ролите на зли старици в нашия театър. И учениците ме обичат.
— Не съм и мислил иначе — излъга Павлиш. И вдигнал очи, срещна усмивката на Софя Петровна. Хлътналите й страни бяха порозовели. Тя каза, вдигайки чашата с лимонада:
— Да пием за добрите новини.
Даг беше зърнал отдалече Павлиш и Софя Петровна и сега вървеше бързо между масите.
— Идват — каза той. — Диспечерската получи потвърждение.
Стояха до прозореца и гледаха как на хоризонта се спусна планетарният катер, как към него се понесоха разноцветните от залеза капки на флаернте. Те слязоха долу, защото Даг познаваше много добре началника на експедицията Клапач и се надяваше, че ще може да поговори с него преди журналистите.
Клапач излезе пръв от флаера. Спря се, оглеждайки посрещачите. Чипоносо момиченце с много светла, като на Клапач, коса изтича към него и той го взе на ръце. Но очите му продължаваха да търсят някого в тълпата. И когато наближи вратата, видя Даг, Павлиш и Софя Петровна. Свали дъщеря си на земята.
— Здравейте — поздрави той Софя Петровна. — Вече се боях, че няма да дойдете.
Софя Петровна се намръщи. Дразнеше я усещането, че към нея са насочени телевизионни камери и фотоапарати.
Пред лицето на Клапач се поклащаше приличен на земна пчела микрофон и той го избута.
— Стигнала ли е? — попита Софя Петровна.
— Не — каза Клапач. — Загинала е, Павлиш беше прав.
— И нищо?…
— Не стана нужда да разпитваме много за нея. Погледнете.
Клапач откопча джоба на парадния си мундир. Летателният състав винаги се преоблича в парадни мундири на външните бази. Останалите членове на екипажа стояха зад гърба му. На площадката пред космическото летище беше тихо.
Клапач извади една снимка. Обективът на телевизионната камера се спусна към ръцете му и снимката зае екраните на телевизорите.
Виждаше се град. Ниски куполи и дълги постройки, подобни на цилиндрични възглавници, и верига от балони. На преден план статуя на нисък кръгъл пиедестал. Слаба, гладко сресана жена в груби широки дрехи, която много приличаше на Софя Петровна, седи, сложила на коленете си странно същество, подобно на голям трепанг…
— Тате — каза чипоносото момиченце — беше му омръзнало да чака. — Покажи ми картината.
— Вземи. — Клапач й даде снимката.
— Червей — каза разочаровано момиченцето.
Софя Петровна сведе глава и с къси, отмерени крачки тръгна към сградата на летището. Никой не я спираше, не я викаше. Само един журналист понечи да се втурне подире й, но Павлиш го хвана за ръкава.
Даг взе снимката от момиченцето.
Гледаше я и виждаше мъртвия кораб, потънал в безкрайността на космоса.
След минути площадът пред космогарата вече кънтеше от гласове, смях и онази обичайна радостна суматоха, която съпровожда пристигането на кораб на летището или връщането на космонавти на Земята.