От тази невероятна възможност се почувствува съвсем сиротен. Павлиш усети, че е направил глупаво движение — беше сложил ръка върху дръжката на бластера.
— Атавизъм — каза той.
Оказа се, че го е изрекъл на глас. Защото в шлемофона се чу гласът на Даг.
— Кое?
— Свикнах да сме все заедно — каза Павлиш. — Самотно ми е.
Павлиш се виждаше отстрани: мъничко човече в лъскав скафандър, бръмбарче в грамаден буркан, натъпкан с вехтории.
Коридорът, който минаваше покрай неговата каюта, завършваше с кръгло празно помещение. Павлиш се отблъсна от люка и с два скока го премина. Зад него продължаваше съшият коридор. Стените и подът навсякъде бяха светлосини, малко белезникави, сякаш избелели от слънцето. Шлемовият фенер хвърляше широк лъч светлина и стените я отразяваха. По-нататък коридорът извиваше. Павлиш го нанесе на чертежа. За сега планът на кораба представляваше елипса, в предната част на която бяха обозначени товарният люк и хелингът1 за отлетелия катер или спасителна ракета, пултът за управление, коридорът, съединяващ пулта с кръглата зала, и още три коридора, които тръгваха от пулта. Беше известно къде се намират двигателите, но за сега не ги означи на плана. Има достатъчно време, за да огледа всичко спокойно.
След стотина крачки коридорът стигна до полуотворения люк. До него лежеше нещо бяло, плоско. Павлиш бавно се приближи до това нещо. Наведе глава, за да го освети по-добре. Излезе, че е обикновен парцал. Бял парцал, крехък от вакуума. Павлиш понечи да го прекрачи, но, изглежда, случайно го докосна и той се разсипа на прах.
— Жалко — каза той.
— Какво е станало? — попита Даг.
— Остави ме на мира — каза Павлиш. — Че иначе изобщо ще се изключа.
— Само се опитай. Веднага ще долетя. Да не забравиш плана.
— Не съм забравил — каза Павлиш и отбеляза на плана люка.
След люка коридорът се разшири, встрани тичаха разклоненията. Но Павлиш за сега дори не ги отбеляза. Избра централния, най-широкия път. Изведе го до още един люк.
— Това е всичко — каза Павлиш.
Даг мълчеше.
— Защо мълчиш? — попита Павлиш.
— Гледам да не ти преча да си поговориш самичък.
— Благодаря. Стигнах до затворен люк.
— Не бързай да отваряш — посъветва го Даг.
Павлиш освети стената около люка. Забеляза изпъкнал квадрат и го докосна.
Люкът леко се отмести и Павлиш се притисна до стената. Ала не стана нищо.
Изведнъж му се стори, че някой стои зад гърба му. Павлиш се обърна рязко, метна лъч светлина по коридора. Празно. Нервички. Не каза нищо на Даг и прекрачи прага. Павлиш се озова в просторна камера, покрай стените й — рафтове, на някои от конто имаше кутии. Надникна в една — почти до половината беше пълна с прах. Какво е имало по-рано в нея, не можеше да се разбере.
В далечния ъгъл на камерата фенерът хвана в лъча си още един бял парцал. Павлиш реши да не се доближава до него. По-добре после да вземе консервант — на Земята ще бъде интересно да научат от какво са правили платовете. Но когато вече отместваше лъча, изведнъж му се стори, че на парцала има нещо нарисувано. Може само да му се е сторило? Пристъпи. Черният надпис се виждаше ясно, Павлиш се наведе. Приклекна.
„Казвам се Надежда“ — беше написано на парцалчето. На руски.
Павлиш загуби равновесие и докосна с ръка парчето плат. То се разпадна. Изчезна. Изчезна и надписът.
— Казвам се Надежда — повтори Павлиш.
— Какво? — попита Даг.
— Тук беше написано: „Казвам се Надежда“ — рече Павлиш.
— Къде бе?
— Вече го няма — отвърна Павлиш. — Докоснах го и той изчезна.
— Слава — каза Даг тихо. — Успокой се.
— Абсолютно спокоен съм — увери го Павлиш.
3.
До този момент корабът си оставаше за Павлиш фантом, чиято реалност беше условна, сякаш наложена от правилата на играта. И дори когато нанасяше на плана (пластмасова пластинка, прикачена към китката на лявата ръка) мрежата от коридори и люкове, не излизаше извън рамките на тази условност. Приличаше на разумна мишка в лабораторен лабиринт. За разлика от истинската мишка Павлиш знаеше, че лабиринтът има край и се придвижва в космическото пространство по определен начин, приближавайки се до слънчевата система.