Разпадналата се бележка нарушаваше правилата, защото по никакъв, дори най-фантастичен начин тя не можеше да се намира тук и затова следваше единственият разумен извод: не я е имало. Така реши Даг. Така би решил и Павлиш, ако беше на неговото място. Но Павлиш не можеше да си смени мястото с Даг.
— Тъкмо Надежда ли? — попита Даг.
— Да — отговори Павлиш.
— Решавай, Слава — каза Даг. — Физиолог си. Прецени си сам. Може би е по-добре да те сменим? Или въобще да оставим кораба без надзор.
— Всичко е наред — увери го Павлиш. — Не се притеснявай. Отивам за консервант.
— Защо?
— Ако ми попадне още една бележка, ще я запазя за теб.
По време на краткото си пътешествие до каютата и докато измъкваше консервант от сандъка с всевъзможни неща, прибрани от грижливия Сато, Павлиш се мъчеше да си представи парцалчето или хартийката с надписа. Ала то му се изплъзваше. Като лицето на любимата жена. Искаш да си го спомниш, а паметта ти подава само отделни, дребни, съвсем недостатъчни подробности — кичурчето над ухото, бръчицата на челото. За времето, докато се върне в камерата, където го чакаше (вече бе почнал да се плаши, че ще изчезне) шепата бяла пепел, увереността му в съществуването на бележката бе силно разколебана. Разумът се стараеше да го предпази от чудесата.
— Какво правиш? — попита Даг.
— Търся люк — каза Павлиш. — За да мина по-нататък.
— Как беше написано онова? — попита Даг.
— На руски.
— С какъв почерк? С какви букви?
— Буквите ли? Големи печатни букви.
Намери люк. Отвори се лесно. Помещението беше странно — разделено с прегради на сектори с различна големина и форма. Някои бяха остъклени, други отделени от коридора с тънка мрежа. Насред коридора стоеше полукълбо, подобно на висока костенурка, с диаметър шестдесет сантиметра. Павлиш го докосна и то неочаквано леко се затъркаля по коридора, сякаш беше на добре смазани колелца, бутна се в стената и замря. Лъчът на фенера изтръгваше от тъмнината скрити чупки и ниши. Но всички бяха празни. В едната имаше купчинка камъни, в другата — парчета дърва. Ала когато се вгледа, парчетата му заприличаха на останки от някакво голямо насекомо. Павлиш се придвижваше бавно и всяка минута докладваше за своите успехи.
— Видиш ли каква е работата — чу се гласът на Даг. — Може да се твърди, че корабът е напуснат преди четиридесет години.
— Да не са трийсет?
— Може и петдесет да са. Мозъкът даде предварителното заключение.
— Не се мъчете — каза Павлиш. — Дори преди трийсет години ние още не излизахме извън пределите на системата.
— Знам — отвърна Даг. — Но пак ще проверя. Стига само да нямаш халюцинации.
Нямаше какво да се проверява. Още повече че знаеха — корабът, който бяха намерили, не идваше от Слънцето. В най-добрия случай много години се е приближавал към него. А преди туй е трябвало да се отдалечава. Но преди четиридесет, петдесет години хората едва усвояваха Марс и кацаха на Плутон. А там, оттатък Плутон се простираше тайнственият, както далечните страни за древните хора, космос. И никой в този космос не можеше да говори и пише на руски…
Павлиш се прехвърли на следващото ниво, помъчи се да се оправи в лабиринта от коридори, ниши и камери. След половин час каза:
— Те са били вехтошари.
— Ами какво става с Надежда?
— За сега нищо.
Може просто да не забелязваше следите от Надежда, да ги подминаваше. Дори на Земята, само да се отдалечиш от стандартния свят на летищата и големите градове, и вече губиш възможността и правото да съдиш за истинското значение на нещата и явленията, с които влизаш в контакт. Още по-непонятен беше смисълът на предметите в чуждия кораб. И на полукълбата, дето се изтъркулваха леко от краката, и на нишите, натъпкани с вещи и прибори с неизвестно предназначение, на плетеницата от проводници и тръби, на ярките петна по стените и решетките по тавана, на хлъзгавите участъци от пода и спуканите полупрозрачни ципи. Павлиш тъй и не можеше да разбере какви са били стопаните на кораба — ту се оказваше в помещение за гиганти, ту пред стайче, предназначено за джуджета, после стигаше до замръзнал басейн и в мътния лед му се привиждаха продълговати тела. Сетне пък се намери в просторна зала — отдалечената стена представляваше машина, осеяна със слепи екрани, а пък редиците копчета по нея бяха или ниско до пода, или до тавана, пет метра над главата.
Нервираше го тази нелогичност и непоследователност на заобикалящия го свят, защото изобщо не даваше възможност да се построи поне приблизителна работна хипотеза, в която да се вместват фактите, а тъкмо от това се нуждаеше мозъкът му, уморен от блуждаенето из лабиринтите.