Зад рядката (можеше да мине между пръчките й) решетка лежеше черна, изсъхнала от вакуума маса. По всяка вероятност някога това е било живо същество, голямо колкото слон. Може би един от космонавтите? Но решетката го отделяше от коридора. Едва ли е било необходимо да се крие зад решетка. За миг се роди фантасмагорична версия: този космонавт е бил наказан и тикнат в затвора. Да, тук е имало затвор. И когато се е наложило спешно да напуснат кораба, него са го забравили. Или пък не са пожелали да го вземат със себе си.
Павлиш сподели това с Даг, но той възрази:
— Спасителният катер е бил пригоден за много по-дребни същества. Та нали видя хелинга.
Даг беше прав.
На пода до черната маса се търкаляше празен кръгъл съд с диаметър около петнадесет сантиметра.
А след половин час в следващия коридор, с притворен, но незаключен люк Павлиш намери каютата, в която бе живяла Надежда.
Не влезе. Спря на прага и се загледа в старателно покритото със сива материя легло, в хвърлената на пода забрадка на ситни розови точици, избеляла и извехтяла от пране, в чашката със счупена дръжка на полицата. После, когато се връщаше в тази стая, всеки път забелязваше все нови и нови неща, принадлежали на Надежда, намираше нейни следи и в други помещения на кораба. Но тогава, първия път, запомни само розовите точици на забрадката и чашата със счупена дръжка. Понеже те бяха много по-невероятни, отколкото хиляди непознати машини и прибори.
— Всичко е наред — каза Павлиш. Включи разпръсквателя на консерванта, за да запази всичко в каютата такова, каквото го завари.
— Кое? — попита Даг.
— Намерих Надежда.
— Какво?
— Не, не Надежда. Открих къде е живяла.
— Сериозно?
— Съвсем сериозно. Тук е чашката й. Освен това си е забравила забрадката.
— Знаеш ли — каза Даг, — вярвам, че не си откачил. Ала все пак не мога да го възприема.
— И аз не мога.
— Представи си само — рече Даг, — кацаме на Луната и що да видим — седнало момиче. Седи си и бродира например.
— Почти същото е — съгласи се Павлиш. — Но тук е чашката й. Със счупена дръжка.
— А къде е Надежда? — попита Сато.
— Не знам — каза Павлиш. — Отдавна не е тук.
— И какво друго? — попита Даг. — Че кажи нещо. Каква е била?
— Била е красива — каза Сато.
— То се знае — съгласи се Павлиш. — Много красива.
В този момент Павлиш зърна зад койката сандъче, пълно с разни неща. Сякаш Надежда се е стягала за път, ала нещо я е накарало да захвърли багажа и да тръгне така, с празни ръце.
Павлиш пръскаше предметите с консерванта и ги подреждаше на леглото. Пола, ушита от някаква твърда изкуствена материя с дебели найлонови конци, чувал с цепки за главата и ръцете, шал или наметка, изплетени от разноцветни проводници…
— Много време е живяла тук — каза Павлиш.
Чак на дъното на сандъка намери купчина квадратни бели листове, изписани с равен, силно наклонен надясно почерк. Павлиш си наложи да не чете написаното, докато не ги консервира и не се убеди, че листата няма да се разпаднат в ръцете му. Почна да ги чете едва когато се върна в каютата си, където можеше да свали скафандъра, да легне на надуваемия дюшек и да включи на пълна мощност осветлението.
— Чети на глас — помоли Даг, но Павлиш отказа. Беше много уморен. Обеща, че непременно ще им прочете най-интересните места. Но сега ще ги прегледа сам. На ум. И Даг не му възрази.
4.
— „Намерих тази хартия преди два месеца, но хич не можех да измисля с какво да пиша. И едва вчера се досетих, че точно до мен, в стаята, дето я пази глупчото, са събрани камъни, подобни на графит. Подострих единия. И сега ще пиша.“ (На другия ден в каютата на Надежда Павлиш видя на стената дълги колонки от драскотини и се досети, че така е пресмятала дните.)
— „Отдавна ми се ще да си водя дневник, защото искам да вярвам, че някога, даже и да не доживея до тоя слънчев ден, ще ме намерят. Че то не бива да се живее съвсем без надежда. Понякога съжалявам, че не съм вярваща. Бих могла да се уповавам на бога и да мисля, че всичко това е изпитание свише.“
С това страницата свършваше. Павлиш разбра, че листчетата са подредени, но това не значеше, че Надежда е водила дневник всеки ден. Понякога сигурно са минавали седмици, преди пак да седне да пише.
— „Днес се щурат. Стана по-тежко. Пак кашлях. Все пак въздухът тук е застоял. Сигурно човек може да свикне с всичко. Даже с плен. Ала най-трудно е да бъдеш съвсем сама. Научих се да говоря на глас. Отначало се срамувах, беше ми неудобно, сякаш някой може да ме подслуша. Но сега даже пея. Би трябвало да опиша как стана всичко с мен, защото, не дай боже, някой да се случи на моето място. Само че сега ми е зле и като тръгнах за зеленчуковата градина, из пътя така се запъхтях, че приседнах направо до стената и глупчовците ме примъкнаха обратно почти в несвяст“.