След два дни Павлиш намери онова, което Надежда наричаше зеленчукова градина. Оказа се голям хидропонен възел2. И нещо подобно на ботаническа градина.
— „Пиша сега, защото все едно не ще мога да ида никъде, пък и глупчовците няма да ме пуснат. Сигурно трябва да чакам увеличение на нашето семейство. Само не знам вече ще видя ли…“
Третото листче беше старателно изписано с много по-ситен почерк. Надежда икономисваше хартията.
— „Ако някога тук попаднат хора, нека знаят за мене следното. Име, бащино и фамилно — Надежда Матвеевна Сидорова. Година на раждане 1923. Месторождение — село Городишче, Ярославска област. Завърших гимназия на село и се канех да следвам, но баща ми Матвей Степанович почина, а на майка й беше трудно и да работи в колхоза, и да се справя със стопанството ни. Затова се хванах на работа в колхоза, макар че не изоставях надеждата да получа по-високо образование. Когато сестрите ми Вера и Валентина поотраснаха, аз все пак осъществих своята мечта и постъпих в медицинското училище в Ярославл. Завърших през 1942 година, след което бях призвана в действуващата армия и изкарах войната в болниците като медицинска сестра. Когато войната свърши, се върнах пак в Городишче и постъпих на работа в местната болница по същата специалност. Омъжих се през 1948 година, преместихме се да живеем в Калязин, а на другата година ми се роди дъщеря Оленка, обаче мъжът ми Николай Иванов, шофьор, почина през 1953 година при катастрофа. Така останахме сами с Оленка.“
Павлиш седеше на пода, в ъгъла на стаичката, покрита с бял купол. Автобиографията на Надежда четеше на глас. Лесно разбираше почерка й — беше писала старателно, с кръгли, силно наклонени надясно букви, само тук-таме графитът се бе оронвал и тогава Павлиш навеждаше листчето, за да различи буквите по вдлъбнатините, останали на хартията. Остави го и внимателно взе следващото, разчитайки, че ще намери продължението.
— Значи в петдесет и трета тя вече е била трийсетгодишна — каза Сато.
— Чети по-нататък — прекъсна го Даг.
— Тук е за друго — каза Павлиш. — Сега ще видя.
— Чети направо. — Даг се обиждаше. Павлиш неочаквано си помисли колко отдавна вече Даг не му е завиждал и изобщо колко отдавна не бе имало завист помежду им.
— „Днес домъкнаха нови. Сложиха ги на долния етаж, зад празните клетки. Не можах да видя колко са новачетата. Но според мен са няколко. Глупчото затвори вратата и не ме пусна. Изведнъж разбрах, че страшно им завиждам. Да, завиждам на нещастните, завинаги откъснати от дом и семейство, хвърлени в затвора за грехове, които не са сторили. Но те са много. Може би трима, може би пет. А аз съм съвсем самичка. Тук времето се точи еднообразно. Ако не бях свикнала да работя, отдавна да съм умряла. И колко ли години съм тук? Според мен подкарах четвъртата. Трябва да проверя, да преброя драскотините. Само се страхувам, че обърках сметката. Нали не записвах, докато боледувах, и само мисълта за Оленка ми помогна да се измъкна от оня свят. Какво пък, ще се заловя за работа. Глупчото ми донесе конци и жици. Те май нещо разбират. А иглата намерих на третия етаж. Само че глупчото искаше да ми я вземе. Уплашил се е, горкичкият.“
— Е? — попита Даг.
— Все едно няма да мога да прочета всичко — отвърна Павлиш. — Почакайте. Ето, това май е продължението.
— „После ще подредя листчетата. Все ми се струва, че някой ще ги прочете. Мене вече няма да ме има, прахът ми ще се разпилее по звездите, а хартийките ще оцелеят. Много те моля — теб, който ще прочетеш това, — намери дъщеря ми Олга. Може би тя е вече възрастна. Кажи й какво е станало с майка й. И макар че никога няма да открие гроба ми, все пак по-леко ми е да си мисля така. Ако някога ми бяха казали, че ще попадна в ужасен затвор и ще съм жива, а всички ще мислят, че отдавна ме няма, бих умряла от ужас. Но живея. Много се надявам Тимофей да не си помисли, че съм оставила момиченцето на неговите ръце и съм хукнала да търся лек живот. Не, най-вероятно са претършували целия проток и са решили, че съм се удавила. А аз до края на дните си ще виждам онази вечер, защото беше особена. Не заради нещастието, а тъкмо обратно. Тогава нещо в моя живот трябваше да се промени… Но се промени съвсем иначе.“
— Не — каза Павлиш, оставяйки листчето. — Тук е лично.
— Какво лично?
— Тук е за Тимофей. Ние не знаем кой е тоя Тимофей. Някакъв неин познат. Може би от болницата. Почакайте, ще потърся нататък.
2
Хидропонен възел — комплекс от съоръжения за отглеждане на растения чрез принудително подаване на хранителни разтвори. — Б.пр.