— Как можеш да прецениш! — възкликна Даг. — В бързината непременно ще изпуснеш нещо важно.
— Важното няма да изпусна — отговори Павлиш. — Тия хартийки са много стари. Не можем да я търсим, не можем да я спасим. Със същия успех бихме могли да четем клинопис. Няма принципна разлика.
„След смъртта на Николай останах съвсем сама с Оленка. Ако не се смятат сестрите. Но те бяха далече, имаха свои семейства и свои грижи. Не живеехме много богато, аз работех в болницата и през пролетта на 1956 година ме назначиха старша сестра. Оленка трябваше да тръгне на училище, в първи клас. Правеха ми предложения за женитба, имаше и един лекар от нашата болница, добър, наистина възрастен човек, но аз му отказах — виках си: все едно, младостта си отиде. На нас с Оленка ни е добре и двечките. Помагаше ми мъжовият брат Тимофей Иванов, инвалид от войната, който беше горски пазач близо до града. Нещастието стана в края на 1956 година. Вече съм забравила датата, но помня, че се случи в събота вечер… При следните обстоятелства. В болницата ни се струпа много работа, защото беше време на летните отпуски и аз замествах. За щастие Тимофей, както винаги, беше взел Оленка при себе си. Пък аз ходех там в събота с автобуса, после малко пеша и ако се случеше свободна неделя, почивах много хубаво. Неговата къща е в боровата гора близо до Волга.“
Павлиш млъкна.
— И после какво? — попита Даг.
— Почакайте, търся листчето.
„Ще се помъча да опиша какво стана после с всички подробности, защото като медицински работник разбирам какво голямо значение има правилната диагноза, а тези подробности все ще потрябват някому. Може би моето описание, попадне ли в ръцете на специалист, ще помогне да се разгадаят и други подобни случаи, ако има такива. Тази вечер Тимофей и Оленка ме придружиха до реката да измия съдовете. На това място пътят, който води от къщи към Волга, стига до самата вода. Тимофей искаше да ме почака, но аз се страхувах, че на Оленка ще й е студено, защото вечерта беше хладна, и го помолих да се върнат в къщи, а пък аз няма да се бавя. Още не беше се стъмнило съвсем и три-четири минути след като близките ми сн отидоха, чух тихо бръмчене. Отначало дори не се уплаших, рекох си, че нейде отдалеч по Волга идва моторница. Но сетне ми стана чоглаво, сякаш предчувствувах нещо лошо. Погледнах реката, ала не видях никаква моторница…“
Павлиш намери следващия лист.
„… но забелязах, че към мен, малко по-високо от главата ми, лети въздушна лодка, подобна на подводница без крила. Стори ми се сребърна. Лодката се приземяваше точно пред мен и ми преграждаше пътя. Страшно се учудих. През войната бях виждала всевъзможна военна техника и отначало реших, че това е някакъв нов самолет, който прави принудително кацане, защото се е повредил моторът му. Понечих да се отместя встрани, да се скрия зад бора, за да оцелея, ако последва взрив. Но лодката спусна железни щипци и от нея се изсипаха глупчовците. Тогава още не знаех, че това са глупчовците, но в този момент ми притъмня и сигурно съм паднала…“
— А после? — попита Даг, когато паузата се проточи.
— После нищо — отговори Павлиш.
— Но какво е станало?
— Не пише.
— Че какво пише в края на краищата?
Павлиш мълчеше. Четеше на ум.
„Знам пътя за долния етаж. Има един от градината и глупчовците не го следят. Много ми се прииска да видя новичките. Че то всичките ми съседи са без разум. Свикнах да навестявам дракона в клетката. Преди се страхувах. Но веднъж видях с какво го хранят глупчовците — бяха все треволяцн от градината. Тогава се и досетих, че няма да ме изяде. Може би още дълго нямаше да се отбивам при него, ала веднъж минавах оттам и видях, че е болен. Глупчовците се щураха, подхвърляха му храна, нещо мереха, пипаха. А той лежеше на едната си страна и дишаше тежко. Тогава приближих до решетката и се вгледах. Нали съм медицински работник, дългът ми е да облекчавам страданията. На глупчовците не бих могла да помогна — железни са. А драконът прегледах, макар и през решетката. Беше ранен — вероятно е искал да се измъкне и се е ударил в железата. Сила — голяма, ала ум господ не му дал. Тогава се реших на отчаяна постъпка — не ми е мил животът. Викам си: свикнал е с мен. Нали го заварих тук — вече хиляди пъти ме е виждал. Казах на глупчовците да не ми пречат, а да донесат топла вода. Разбира се, рискувах. Ни изследване можех да му направия, ни нищо. Но раните бяха гноясали, та ги промих и превързах, както можах. Драконът не се съпротивляваше. Даже се нагласяше, та да ми бъде по-удобно.“
Следващото листче явно бе дошло по-отдолу и не беше свързано с предишното.
„Днес седнах да пиша, а ръцете не ме слушат. Птицата се изскубна от клетката. Глупчовците търчаха подире й по коридорите, ловиха я с мрежа. Аз също исках да я хвана, страхувах се, че ще се пребие. Ала напразно се мъчих. Птицата влетя в голямата зала, удари се в тръбата и падна. После, когато глупчовците я завлякоха в своя музей, намерих едно перо, дълго, тънко, подобно на коило. Хем съжалявах птицата, хем и завиждах. Все пак намерила е сили да загине, щом не може да се изскубне на свобода. Само преди година такъв пример би ми оказал решаващо влияние. Но сега съм заета. Не мога да се погубя напразно. Нека целта ми да е нереална, ала все пак я има. Та такава разстроена и умислена тръгнах подир глупчовците, а те забравиха да затворят вратата на музея. Не влязох — там няма въздух, — но надникнах през стъклената стена. И видях стъкленици, колби, съдини, в които глупчовците пазят тия, дето не са издържали пътя: във формалин или нещо подобно. Като изродите в Кунсткамерата в Ленинград. Тогава разбрах, че ще минат още няколко години и мене, мъртвата, няма да ме изгорят или погребат, а ще ме сложат в стъкленица за радост на глупчовците или техните стопани. Домъчня ми. Разказах на Бал. Само се сви и ми даде да разбера: тъкмо от това се страхува и той. Седя над листа, а си се представям в буркана, спиртосана.“