После, след няколко дни Павлиш намери музея. Течността, в която се пазеха експонатите, беше замръзнала от космическия студ. Павлиш вървеше бавно от един съд към друг и се вглеждаше в леда на по-големите. Страхуваше се да не намери тялото на Надежда. А в ушите му звучеше „Е, какво?“ Даг и Сато питаха нетърпеливо, прекъсвайки се един друг. Павлиш споделяше Надеждиния страх. Каквото и да е — само не стъкленица с формалин. Наистина откри буркана с птицата — преливащо от цветове ефимерно създание без клюн, с дълга опашка и големи очи. Намери и стъкленицата с Бал. За това е разказано в следващото листче:
„Все прекъсвам разказа си, защото това, което става сега, е по-важно от миналите години. И ето че не мога да опиша подред моето приключение.
Свестих се в някакъв килер. Светлината беше слаба, мъртва. Не говоря за стаята, в която живея сега. В килерчето сега са отрупани изкопаеми раковини, които глупчовците домъкнаха преди година. За повече от четири години спирахме шестнадесет пъти и всеки път започваше суматоха, и тука влачеха всякакви неща, че и живи същества. Та тъй, в килерчето освен мен се оказаха и съдовете, които миех и които сетне ми свършиха много работа, борови клонки, трева, камъни, разни насекоми. Едва после се сетих, че са искали да разберат с какво да ме хранят. А тогава си мислех, че целият тоя асортимент е случаен. Нищо не хапнах — не ми беше до това. Седнах, потропах на стената — твърда, а наоколо непрестанно се чува жужене, сякаш работят параходни машини. Освен това усетих голяма лекота. Тук изобщо всичко е по-леко, отколкото на Земята. Бях чела веднъж, че на Луната силата на тежестта също е по-малка и ако някой ден хората литнат към звездите, както учи Циолковски, те съвсем нищичко няма да тежат. Та тъкмо тая малка сила на тежестта скоро ми помогна да разбера, че вече не съм на Земята, че са ме откраднали, отвлекли като кавказки пленник и все не могат да ме докарат, докъдето искат. Много се надявам хората, нашите от Земята, някога също да се научат да летят в космическото пространство. Ала се боя, че няма да е скоро.“
Павлиш прочете тези редове на глас. Даг каза:
— Само с една година не е доживяла до първия спътник.
А Сато го поправи:
— Била е жива, когато летя Гагарин.
— Може би. Но от това не й е било по-леко.
— Ако е знаела, щеше да й е по-леко — каза Павлиш.
— Не съм сигурен — възрази Даг. — Тогава би чакала да я освободят. А нямаше да дочака.
— Не е там работата — отвърна Павлиш. — За нея е било важно да знае, че ние също можем.
После продължи на глас, докато не се умори.
— „Донесоха ми да хапна и стояха на вратата, гледаха дали ще ям. Куснах — особена каша, малко пресолена, но блудкава. Ала тогава бях гладна и някак зашеметена. Все гледах глупчовците, които стояха на прага като костенурки, и ги молех да извикат началника си. Тогава не знаех, че техният началник е Машината — цяла стена в най-далечната зала. А кои са истинските им стопани, дето са изпратили този кораб на път само с някакви железни автомати, що за стока са — и досега не зная. После си мислех как ли са се досетили каква храна няма да ми навреди. И си блъсках главата, додето не попаднах в тяхната лаборатория и съобразих, че докато съм била в безсъзнание, те са ми взели кръв и са направили пълни изследвания. Така са разбрали какво и в какви пропорции ми е нужно, за да не умра от глад. А що е вкус, не знаят. Отдавна не се сърдя на глупчовците. Те са като войници — изпълняват заповеди. Само че войниците все пак мислят. А тези не могат. Първите дни си изплаках очите, молех се да ме пуснат на свобода и хич не можех да проумея, че до свободата има да летя, да летя. И никога да не долетя.