— А я си представи, че продаде къщата си и заложи жена си? Знаеш колко е запален по тия неща.
— Виждал ли си къщата и жена му? Е, аз съм ги виждал. Бих му направил услуга. — Когато чух гласа на Мифлин, попитах: — Какво откри?
— OR 3345 каза, нали?
— Да.
— Колата е регистрирана на името на Джонатан Салзър, санаториума на булевард „Футхил“. Това ли искаше да знаеш?
Опитах се да прикрия вълнението си.
— Може би. Кой е Салзър? Знаеш ли нещо за него?
— Не много. Държи един санаториум за чудаци. Ако чувстваш болки в корема, той те натъпква с плодов сок и те оставя да ферментираш. Справя се добре.
— Нещо гнило?
— О, какви ги разправяш. Той няма нужда от нищо гнило. И така печели купища пари.
— Е, благодаря ти, Тим.
— Сигурен ли си за коня?
— Естествено, че съм сигурен — отвърнах и намигнах на Кермън. — Заложи си и ризата на него.
— Е, ще хвърля петарка, но не повече.
Затворих.
— Петарка! Комарджия!
— Колата на Салзър, а? — рече Кермън.
Кимнах.
— Може би наистина сме се издали. — Погледнах към Пола. — Имаш ли нещо за Салзър?
— Ще проверя. — Тя сложи едно картонче пред мен. — Това може би ще те заинтересува. Тук е цялата информация, която имаме за Джанет Кросби.
Зачетох подробностите, докато тя отиде до стаята с картотеката, в която се влизаше откъм приемната на офиса.
— Танци, тенис и голф — казах, като погледнах към Кермън през бюрото. — Не ми звучи като за човек със сърдечна болест. Близки приятели: Джоун Пармета и Дъглас Шерил. Преди около две години е била сгодена за Шерил, но е развалила годежа. Не се споменава причината. А кой е Шерил?
— Никога не съм чувал за него. Искаш ли да разбера?
— Не би било лоша идея да се поразходиш и да се видиш с тази Пармета и с Шерил. Кажи им, че си стар приятел на Джанет от времето, когато е живеела в Сан Франциско. Ще трябва да се запознаеш с миналото й в случай, че се опитат да ти поставят капан. Пола ще ти намери небходимите сведения. Онова, което ме интересува, Джек, е реакцията им на това, че е имала проблеми със сърцето. Може би тя наистина е имала слабо сърце, но ако не е така, наистина ще има върху какво да поработим.
— О’кей — рече Кермън.
Пола влезе.
— Нищо особено — започна тя. — Салзър е създал санаториума си през 1940-та. Луксозно място. Двеста долара на седмица.
— Добра печалба — отбелязах завистливо.
— Някои хора трябва да са луди. Представяш ли си, да плащаш цялата тая пара за чаша сок — обади се Кермън ужасено. — Май и ние трябва да се захванем с такъв бизнес.
— Друго няма ли?
— Женен е. Говори свободно френски и немски. Доктор е на науките. Няма хобита. Няма деца. На петдесет и три е — занарежда Пола, поглеждайки в картончето. — Това е всичко, Вик.
— О’кей — въздъхнах и станах. — Ще помогнеш на Джек, нали? Трябват му данни за тази Пармета и за Шерил. Аз слизам долу да разменя две приказки с мама Бендикс. Искам да проверя нещата около персонала на Кросби. Онзи иконом ми се стори съмнителен, Може би тя му е осигурила работата.
V
На пръв поглед, а като се замисли човек, дори и при втори поглед, мисис Марта Бендикс, изпълнителен директор на „Бендикс Доместик Ейджънси“, лесно би могла да бъде сбъркана с мъж. Тя беше едра, широкоплещеста и носеше косата си късо подстригана. Едва когато станеше и излезнеше иззад бюрото си, човек с учудване виждаше пола от туид, копринени чорапи и тежки спортни обувки. Много сърдечна беше, така че ако не си достатъчно предпазлив, рискуваш да бъдеш потупан енергично по гърба — такъв навик тя имаше, след което, поне през следващите два-три часа, ще се чувстваш зле. Смехът й беше силен като гърмежа на дванайсеткалибров пистолет и ако не го очакваш, излизаш вън от кожата си, когато тя избухне в кикот. Жена, с която не бих искал да живея, но все пак добродушно същество — тя щедро раздаваше парите си и далеч повече се вълнуваше от крехки малки блондинки, отколкото от едър бабаит като мен.
Миниатюрното скулесто момиче, което ме отведе до кремаво-зеления кабинет на мисис Бендикс, се държеше настрана от мен, сякаш бях изпълнен с лоши намерения, а на мисис Бендикс отправи срамежлива усмивчица, която би могла да означава нещо яли да не значи нищо в зависимост от настроението ти.
— Влизай, Вик — изгърмя мисис Бендикс откъм покритото си с хартийки бюро. — Сядай. Не съм те виждала от сума време. Какво правиш със себе си?
Седнах и й се ухилих.
— Това-онова — отвърнах й. — Изкарвам си прехраната. Отбих се за малко помощ, Марта. Имала ли си някаква работа със семейство Кросби?
— От доста време не съм. — Наведе се и измъкна бутилка уиски, две чаши и половин дузина зрънца кафе. — Хайде, бързо! — продължи тя. — Не искам да хвърлям в ужас Мери. Тя не одобрява пиенето в работно време.