За броени секунди той отново бе на крака и се спусна подире ми. Добре се движеше — изравни се с мен, когато се измъкнах от последните храсти. Избегнах първата му атака и когато ми налетя отново, цапардосах го по носа, но отнесох такъв удар по главата, че зъбите ми изтракаха.
Когато отново се нахвърли върху мен, луната освети лицето му: студена, брутална маска на убиец, лице на човек, решил да те очисти и когото никой и нищо не могат да спрат. Отскочих назад, извъртях се и го цапардосах по смачканото ухо. Той залитна от удара ми и това ми вдъхна самочувствие. Може наистина да беше огромен, но все пак можеше да бъде както ударен, така и наранен. Той изсумтя, преви се, ръцете му със свити като куки пръсти се протегнаха към мен. Не чаках да ме нападне, а го атакувах, като използвах и двата си юмрука. Този път обаче не улучих лицето му. Ръцете му сграбчиха реверите на сакото ми и ме дръпнаха към него.
Замахнах с коляно, но такъв вид нападение му беше твърде добре познат и той вече се беше отместил настрани, за да посрещне тежкия удар на коляното ми с бедрото си. Когато го фраснах в ребрата, ръката му се изви и ме сграбчи за гърлото. Той отново изсумтя, но подобните му на стоманени куки пръсти се вкопчва-ха все по-надълбоко в гръкляна ми.
Тогава се нахвърлих върху него с все сила, защото знаех, че съм свършен, ако ме омаломощи, а тази парализираща хватка около гърлото ми би могла да пресуши силите ми за секунди, не успеех ли да се измъкна. Стоварих юмрука си в ребрата му и след като той продължи да стиска гърлото ми, насочих пръстите си към очите му.
Той изкрещя пронизително, пусна гърлото ми и отстъпи назад. Нахвърлих се върху него, като го налагах където ми падне. Той се държеше за очите и пое всичките ми удари. Нямаше какво да направи, така че скоро го свалих на колене. Беше безсмислено да си чупя юмруците в него, така че отстъпих назад и зачаках нова възможност да го нараня. Дишаше на пресекулки, опита се да се изправи, но не успя. Като стенеше, той отпусна ръце надолу, опитвайки да се повдигне, а аз точно това и чаках. Прицелих се и го цапардосах с юмрук, насочен откъм пясъка право към челюстта му. Той се претърколи назад и пльосна, дращейки пясъка като ранена катерица, опита се да се надигне на крака, строполи се и така си остана.
Приближих се до него. Беше вън от строя и като гледах кръвта, бликаща от очите му, изпитах съжаление. Не исках да го наранявам толкова лошо, но въпросът беше на живот и смърт. Поне не го бях убил.
Наведох се, измъкнах здравия кожен колан от кръста му, преобърнах го и му завързах ръцете зад гърба. Свалих и своя колан и го затегнах върху глезените му.
Беше доста тежък, за да го нося, а исках да се добера до телефона и до пистолета си. Реших, че ще издържи докато се върна, обърнах се и забързах към къщата.
Наложи се да почакам няколко минути, докато събудя Мифлин отново. Този път той се вбеси като стършел, когото си цапнал с мухогонка.
— Добре, добре — рекох. — Дуон е при мен.
— Дуон? — гневът се изпари от гласа му. — При теб?
— Да. Идвай. Вземи момчетата и джипката. Искам да поспя тая нощ.
— Дуон! Но Брандън каза…
— Майната му какво е казал Брандън — креснах. — Идвай и го прибирай.
— Потрай малко — отвърна мрачно Мифлин, — идвам.
Когато оставях слушалката, някъде навън откъм дюните задавено изгърмя пистолет. Направих два бързи скока към гардероба и сграбчих моя 38-калибров. Стигнах обратно до входната врата още преди ехото да е заглъхнало. Не изтичах навън под лунната светлина, а останах в сянката на верандата. Огледах се, но нищо не виждах и не чувах нищо, само усетих, че се изнервям.
После някъде зад палмите чух да се пали кола, която потегли с рязко сменяне на скоростите.
Слезнах тихо по стъпалата на верандата, като държах пистолета си с високо вдигнато дуло и тръгнах по пътечката, а после към осветената от лунната светлина ивица пясък. Звукът от отдалечаващата се кола ставаше все по-приглушен и по-приглушен, докато накрая съвсем заглъхна.
Стигнах до Бени Доун и застанах до него. Някой го беше прострелял в главата от много близко разстояние. Куршумът бе пробил слепоочието му и бе обгорил смачканото му ухо.
Изглеждаше много беззащитен и самотен, а също така и много мъртъв.
IV
Нисичката блондинка, която отговаряше за частната телефонна централа в предната стая на офиса ми, се усмихна свенливо, когато отворих вратата от матирано стъкло с надпис със златни букви „Юнивърсъл Сървисиз“. В десния й край, с по марки букви, пишеше: „Изпълнителен директор — Виктор Малой“.