Трябваше да почакам няколко минути, преди да чуя шумолене, и после вратата се отвори. Сестра Гърни изглеждаше доста по-интересно без униформата си, Беше облечена с пеньоар, който стигаше до глезените й, но се, разтваряше на коленете й. Стъпалата и краката й бяха голи.
— А, здрасти — поздрави ме тя. — Искаш ли да влезнеш?
— Няма да откажа.
Тя отстъпи встрани.
— Как ми намери адреса? — попита, като ме въведе в малка всекидневна. — Изненада ме.
— Нали? — отвърнах, захвърляйки шапката си на един стол. — Изглеждаш като гръмната от изненада.
Тя изхихика.
— Случайно погледнах през прозореца и те видях като влизаше. Така че имах време да се съвзема. Откъде разбра, че живея тук?
— Звъннах в Асоциацията на медицинските сестри. Да не се готвеше да си лягаш?
— Ъ-хъ, но не се притеснявай.
— Ти си лягай в леглото, а аз ще седна до теб и ще ти държа ръката.
Тя поклати глава.
— Звучи тъпо. Хайде да пийнем. Нещо специално ли те води или само минаваш?
Наведох се напред в креслото.
— Петдесет на петдесет, макар че ударението пада на това, че само минавам. Не ме карай да правя питиетата. Чувствам се малко не както трябва. Не спах добре миналата нощ.
— С кого беше излезнал?
— Нищо подобно нямаше — протегнах се благодарно към чашата и й казах наздраве.
Тя се приближи и се отпусна на дивана. Пеньоарът й се разтвори. Имах време да хвърля един поглед, преди тя да прибере краищата.
— Знаеш ли, не очаквах да те видя отново — каза тя, като държеше чашата уиски с лед така, че бузата й опираше в ръба. — Мислех, че си от бройкаджиите.
— Аз? Бройкаджия? О, не, страшно си сгрешила в преценката си. Аз съм от постоянните, верните, привързващите се.
— Така да е, но почакай да видим, когато новото стане старо — отбеляза тя с горчивина. — Добро ли е питието?
— Чудесно — Протегнах крака и се прозях. Наистина ми се щеше да пропълзя в някоя дупка и да зария входа след себе си. — Колко време още смяташ, че ще се грижиш за младата Кросби?
Казах го предпазливо, но тя веднага ми хвърли остър, изненадан поглед.
— Сестрите никога не разговарят за пациентите си — отвърна строго и отпи малко от чашата си.
— Освен ако нямат причина да го правят — рекох. — Сериозно, не искаш ли да смениш работата си? Бих могъл да го уредя.
— Защо пък не! Сегашната работа ми е писнала до смърт. То някак не върви да наричам това работа, след като изобщо нямам какво да, правя.
— Е, сигурно трябва да има какво да се прави.
Тя поклати глава, понечи да каже нещо, но размисли.
Аз чаках.
— Каква е тая работа, за която ми говориш? — попита. — Като медицинска сестра ли ти трябвам?
— Нищо не би ме зарадвало повече. Не, не става дума за мен. За един мой приятел. Той е с апарат за изкуствено дишане и се нуждае от хубава сестра, за да му повдига настроението. Има много пари. Мога да кажа една дума за теб, ако искаш.
Тя се замисли, мръщейки се, после поклати глава.
— Не мога да го направя. Бих искала, но има затруднения.
— Не смятам, че ще има затруднения. Асоциацията на сестрите ще го уреди.
— Аз не работя за Асоциацията.
— Тогава ще е още по-лесно, не е ли така? Ако си на свободна практика…
— Имам договор с д-р Салзър. Той е собственикът на санаториума на булевард „Футхил“. Може би си чувал за него.
Кимнах.
— Салзър ли лекува Морийн?
— Да. Поне ат така предполагам. Никога не се доближава до нея.
— Как тогава — помощник ли има?
— Никой не се доближава до нея.
— Това е странно, не е ли така?
— Задаваш много въпроси, не мислиш ли?
Усмихнах й се.
— Аз съм любопитен човек. Състоянието й не е ли достатъчно лошо, за да има нужда от лекар?
Тя ме погледна.
— Между нас казано, не знам. Никога не съм я виждала.
Отпуснах се назад, като разлях част от уискито си.
— Никога не си я виждала? Какво искаш да кажеш? Нали се грижиш за нея?
— Не бива да ти го казвам, но това ме тревожи и трябва да го споделя с някого. Обещай, че няма да го раздрънкваш.
— На кого да го разправям? Наистина ли искаш да кажеш, че никога не си виждала Морийн Кросби?
— Точно така. Сестра Флеминг не ме пуска в стаята на болната. Моята работа е да залъгвам посетителите, а сега никой не ни посещава, така че нямам какво да върша.
— Тогава какво правиш през нощта?
— Нищо. Спя в къщата. Ако звънне телефонът, трябва да го вдигна. Но той никога не звъни.
— Сигурно си хвърлила един поглед на стаята на Морийн, когато сестра Флеминг не е била наоколо?
— Не съм, защото заключват вратата. Хващам се на бас, че тя дори не е в къщата.