— Не е много хубаво да се прави така.
Свалих шапката си и прокарах пръсти през косата си. Ако това продължеше, щях да се покатеря по стената.
— Първо почуках — обясних през зъби. — Е, щом не е при вас, ще се върна и ще опитам отново.
Тя продължаваше да мисли. На лицето й все още беше изписана болка.
— Знам какво бих направила, ако бях на ваше място.
Можех да предположа, но го премълчах. Имах чувството, че ще се обиди, ако свалех шапка за сбогом.
— Кажете ми.
— Щях да слезна долу и да потърся портиера. Той е много услужлив човек. — После развали всичко, като добави: — Сигурен ли сте, че не искате слива?
— Да, напълно съм сигурен. Е, благодаря, ще потърся портиера. Съжалявам, че ви загубих толкова време.
— О, няма нищо — отвърна тя и ми се усмихна.
Тръгнах да си вървя и докато затваряше вратата, тя сложи нова слива в пастта, която наричаше уста.
Слезнах с асансьора до фоайето и по едни тъмни, прашни стълби се спуснах към мазето. Когато стигнах до края на стълбите, озовах се срещу врата, на която имаше един единствен надпис: „Портиер“.
Вдигнах ръка и потропах. Отвори слаб старец с дълъг жилест врат и избелели дънки. Беше дърт и отегчен, а от него лъхаше на креозот и уиски.
Погледна ме без интерес и от старото гърло флегматично излезе една дума: „Да?“
Имах усещането, че няма да извлека кой знае каква полза от срещата си с него, освен ако не го изкарам от летаргията. Като го гледах, имах чувството, че рядко се качва горе, вън от мрака, и че общуванията му с човешките същества са доста редки. Те с Рип ван Уинкъл биха станали идеални бизнес-партньори при положение, че Уинкъл би се заел с работата; не и обратното; категорично не и обратното.
— Слушай, приятелче — рекох сурово като ченге от Оркид Сити. — Изтупай прахоляка от себе си. Трябва ми помощта ти. — Докато говорех, го бутах напред-назад. — Апартамент 246, — какво ще ми кажеш?
Той глътна два пъти адамовата си ябълка навътре. Втория път си помислих, че изобщо няма да се появи отново, но тя се появи — горе-долу.
— Какво е станало? — попита той, като премигна, — какво му има на апартамент 246?
— Тебе питам. Външната врата е отворена; вътре няма никой. Това ти е работата, приятелче. Трябва да знаеш, когато външната врата е оставена отворена.
— Тя си е горе — отвърна той важно. — Винаги си е там по това време.
— Само че този път не е. Хайде, приятелче, качваме се да хвърлим един поглед.
Той тръгна с мен кротък като агънце. Докато пътувахме с асансьора, отбеляза немощно:
— Винаги е била добро момиче. Какво иска полицията от нея?
— Да съм казал, че полицията иска нещо от нея? — попитах и му се намръщих. — Всичко, което искам да знам, е защо външната врата е отворена, когато нея я няма.
— Може да е излязла и да е забравила да я затвори — предположи той след като размисли. Виждах, че идеята му се харесва.
— Не се прави на много умен — рекох, когато асансьорът спря със скърцане. Бях щастлив да излезна от него. Не изглеждаше достатъчно сигурен, за да изкачи един човек, камо ли двама. — Видя ли я да излиза?
Каза, че не я е виждал да излиза.
— Щеше ли да я видиш, ако беше излязла?
— Да. — Той премигна и адамовата му ябълка подскочи нагоре. — Стаята ми гледа към изхода.
— Сигурен ли си, че не е излизала през последните десет минути?
Не, не можел да бъде сигурен в това. Приготвял обеда си…
Минахме по дългия коридор, стигнахме до коридорчето на сестра Гърни и влязохме в апартамента й. Прегледахме всички стаи, но никъде не я открихме.
— Няма я — отбелязах. — Как, освен през главния вход, би могла да напусне сградата?
След като се втренчи безизразно в стената, той отвърна, че нямало друг изход.
Посочих отсрещния апартамент. — Коя е дебеланата, която яде сливи? Този път адамовата му ябълка изчезна завинаги.
— Сливи? — повтори той и се отдръпна назад. Предполагам, че ме с взел за луд.
— Да. Коя е тя?
Той погледна вратата на номер 244, премигна и ми хвърли уплашен поглед.
— Там ли, мистър?
— Да.
Той поклати глава.
— Никой не живее там. Апартаментът се дава под наем.
Усетих как по гърба ми пробягна тръпка. Минах покрай него и натиснах звънеца. Чувах как той звъни, но нищо не се случи; никой не отвори.
— Имаш ли резервен ключ?
Той порови в джоба си, измъкна един ключ и ми го подаде.
— Но там няма никой, мистър — каза той. — Празен е от седмици.
Завъртях ключа, отворих вратата и влезнах в коридор, подобен на този при сестра Гърни. Бързо минах от стая в стая. Апартаментът беше празен и гол като шкафа на мисис Хюбърд.