Все още се чувствувах малко нервен. Никой не обича срещу него да изстрелват цял пълнител с автоматичен пистолет и аз не правех изключение. Непрекъснато ме преследваше гледката как ония двама жабари бяха извлекли стария човек от кафенето. Чувствах, че е трябвало да направя нещо. В края на краищата вината, че той беше там, беше моя.
— В девет часа тази вечер — започна говорителят, вмъквайки се в мислите ми — четирима мъже, за които се предполага, че са италианци, въоръжени с автоматични пушки и пистолети, са нахлули в кафене „Блу Бърд“ на ъгъла на „Джеферсън“ и „Фелмън“. Докато двама от бандитите са пазели изхода, другите двама тероризирали хората в кафенето; тези последните хванали Джон Стивънс и го извлекли от кафенето към чакаща навън кола. Стивънс, когото обществеността на града ще запомни като иконом на мистър Грегъри Уейнрайт, стоманеният милионер, е бил намерен по-късно мъртъв, встрани на магистралата от Лос Анджелес към Сан Франциско. Предполага се, че е умрял от сърдечен удар, предизвикан от грубото отношение на отвлеклите го. Когато те открили, че е мъртъв, брутално изхвърлили тялото му от движещата се с бясна скорост кола.
Гласът на говорителя беше толкова невъзмутим и хладен, колкото ако четеше цените на животинските продукти. Бих искал да съм зад него с автоматичен пистолет и да го посъживя със стрелба над главата му.
— Полицията очаква с нетърпение всяка информация, която би помогнала за залавянето на престъпниците — продължи говорителят. — Четиримата мъже са били описани като ниски, набити, мургави, всички до един облечени със сини костюми и черни шапки. Полицията иска също да поговори и с неизвестния мъж, който е бил с Джон Стивънс, когато нападателите пристигнали. След като се обадил в Главното управление, описал престъпниците и продиктувал номера на колата им, той изчезнал. Свидетелите го описват като висок, с яко телосложение, тъмна коса, жълтеникав цвят на лицето и остри черти. От дясната страна на лицето си има рана, причинена от удара на един от престъпниците. Всеки, който го забележи, трябва веднага да се свърже с капитана от полицията Брандън от Главното уп-равление, Грахам 3444…
Наведох се напред и изключих радиоапарата.
„Жълтеникав цвят на лицето и остри черти, но не и хубав. Никой не е казал, че той е бил хубав“, помислих.
Завъртях се бавно в стола си.
Сержант Макгро стоеше между отворените френски прозорци. Зад гърба му се криеше сержант Харстъл.
Не подскочих на повече от фут. Това беше една от онези неконтролируеми реакции, които не можех да командвам.
— Кой ви е разрешил да нахълтвате? — попитах, като станах.
— Той иска да знае кой ни е разрешил да нахълтва-ме — процеди Макгро през ъгълчето на устата си. — Да му кажем ли?
Харстъл пристъпи в стаята. Изпитото му лице излъчваше студено, мрачно изражение. Хлътналите му очи бяха като от камък.
— Да, кажи му.
Макгро затвори френските прозорци, без да сваля очи от мен.
— Една птичка ни каза — рече той и намигна. — Винаги се намира по някоя птичка да ни каже нещата, които искаме да знаем. Освен това тя ни каза, че си бил със Стивънс тази вечер.
Изпотих се леко — може би, защото нощта беше гореща. А може би видът на тия двамата не ми харесваше. Вероятно си бях спомнил и какво беше казал Брандън за побоя в някоя тъмна уличка.
— Точно така — отвърнах. — Заедно бяхме.
— Ето това наричам да се държиш умно — рече Макгро и се подсмихна. — Момчето-Чудо казва истината за разнообразие. — Той изпружи дебелия си пръст към мен. — Защо не останеш тук? Момчетата от радио-колата може би ще искат да поговорят с теб.
— Няма нищо, което да мога да им кажа — отвърнах. — Дадох на дежурния описанието на мъжете и на колата. С това моята роля приключва, а освен това за тази нощ вече ми стига, така че край.
Макгро седна в едно от креслата, бръкна във вътрешния си джоб и извади пура. После отхапа връхчето, изплю тютюна срещу стената и запали.
— Това ми хареса — рече той, след като повъртя дима в устата си преди да го издиша. — За една нощ ти стига. Да, това е хубаво. Но знаеш ли колко грешиш, приятелче. Нощта дори още не е започнала за теб.
Не отговорих.
— Хайде да почваме — настоя твърдо Харстъл. — След един час ми започва дежурството.
Макгро му се намръщи.
— Я по-спокойно, ако обичаш. Какво значение има, ако закъснееш малко? В момента сме дежурни, не е ли така? — погледна ме. — За какво си говорихте със Стивънс?
— Исках да знам дали вярва, че Джанет Кросби е умряла от сърдечна недостатъчност. Не вярваше.
Макгро изхихика и потри големите си бели ръце. Изглеждаше истински развеселен да го чуе.