— Свърши ли, малкия? — попита той почти весело. — Сега ще пъхна иглата в теб и ако се съпротивляваш, тя ще се счупи в тялото ти, така че внимавай какво правиш.
Скръцнах със зъби и се оттласнах силно назад, той изгуби равновесие, препъна се, но моментално се овладя и усмивката му изчезна.
— Значи си мислиш, че си много силен? — прошепна той. — Добре, малкия, дай да видим колко си силен.
Започна да извива ръката ми. Съпротивлявах се, но то беше все едно да се бориш с парен валяк. Беше много, много як, невероятно як и ръката ми бавно се изви назад. По гърба ми изби студена пот. Докато се борехме, дъхът излизаше със свистене от гърдите ми.
Стегнах се и се надигнах на няколко инча. Бланд също бе започнал да диша тежко. Може би ако имах възможността да включа цялата си тежест в битката, щях да го надвия, но седнал в леглото с една вързана ръка и крака, стегнати от чаршафа, нямах никакъв шанс срещу силата и тежестта му.
Той ме накланяше напред инч по инч, а аз продължавах да се съпротивлявам за всеки инч. Ръката ми бавно беше извита назад и той я притисна към лопатката ми. Не усещах болките. Само да можех, щях да го убия. После почувствах острото убождане на иглата и той отстъпи назад, като пусна ръката ми.
Лицето му беше потно, дишането — тежко. И за него не беше лесно.
— Ето че свършихме, малкия — изпъшка той. — Търсеше си го и си го получи. Ако не бях толкова добър, щях да ти счупя ръката.
Опитах се да го цапардосам, но ръката ми не се подчини. Не знам какво ми беше бил, но то действаше бързо. Червендалестото, луничаво, омразно лице започна да избледнява. Стените на стаята се разпаднаха. Зад лицето и стените се появи дълъг черен тунел.
III
Отворих очи.
През затъмнените прозорци влизаше бледа слънчева светлина и сянката на решетките падаше върху срещуположната бяла стена: шест ясно очертани линии, които ми напомняха, че съм затворник.
Бланд се движеше тихо из стаята с парцал в ръка и съсредоточено изражение върху луничавото си лице. Избърса праха навсякъде; нищо не убегна от вниманието му.
Хопър седеше в леглото си и четеше книга. Лицето му беше ядосано и намръщено и той не обръщаше никакво внимание на Бланд, дори когато той избърса нощното му шкафче.
Бланд приближи към мен и избърса нощното ми шкафче. Очите ни се срещнаха и заучената усмивка на лицето му се разтегна.
— Здравей, малкия — поздрави ме той. — Как се чувстваш?
— Чудесно — отвърнах и се надигнах в леглото. Дясната ръка и рамото ме боляха, на китката ми все още личаха отпечатъци от дебелите му пръсти.
— Много добре. След няколко минути ще дойда с приборите за бръснене. После ще можеш да се изкъпеш.
„Това означава, че ще ми махне белезниците“, помислих си.
Бланд изглежда разбра какво се върти в глава-та ми.
— И виж какво, малкия, да си нямаме неприятности — рече той. — Не си въобразявай, че можеш да се измъкнеш оттук. Не можеш. Наоколо има още няколко като мене. Вратата към стълбището е заключена, на всички прозорци има решетки. Питай Хопи. Той ще ти каже. Когато дойде тук, Хопи ни създаде неприятности — опита се да избяга, само че не стана.
Взирах се в него вдървено и нищо не отговорих.
— Питай Хопи какво правим с приятелчетата, дето ни създават главоболия. Той ще ти обясни. — Погледна към Хопър и се ухили: — Ще му разкажеш, нали, Хопи?
Хопър вдигна поглед и му се намръщи.
— Не ми говори, долен плъх такъв. Противно ми е да те гледам.
Бланд захихика.
— Няма нищо, малкия. Не възразявам. Свикнал съм.
Хопър го изруга.
— Спокойно, малкия — рече Бланд, все още усмихвайки се. — Не прекалявай. — Тръгна към вратата. — Бръснене, вана и после закуска. Ще видя дали ще мога да ви уредя по едно яйце допълнително.
Хопър му каза какво би могъл да направи с яйцето.
Бланд продължи пътя си, хихикайки.
— Не се опитвай, Сийбрайт — посъветва ме Хопър. — Не си струва. Ще те сложат в усмирителна риза и ще те държат във вана със студена вода дни наред. Не лъже за вратата. Не можеш да се измъкнеш, без да имаш ключ.
Реших да изчакам и да видя.
След малко Бланд се върна с електрически само-бръсначки. Включи ги и даде едната на Хопър, а другата — на мен.
— Действайте бързо, малките — каза той, — Днес имам много работа.
— Вечно мърмориш — обади се ядосано Хопър. — Що не се разкараш? Писна ми да гледам грозното ти лице.
— Чувствата ни са взаимни, малкия — отвърна весело Бланд. — Побързайте и си свършете добре работата. Д-р Салзър обича пациентите му да изглеждат добре.
Значи щях да се срещна с д-р Салзър. Не че можех да се надявам на нещо от него, но може и да успеех да го изплаша. Ако Шерил ме беше довел тук, може пък да успеех да убедя Салзър, че отвличането на когото и да било е опасна игра. Не смятах, че има кой знае каква надежда, но си струваше да опитам.