Той убеди Хопър да стане от леглото и двамата се отправиха към банята. Останах сам. Лежах в леглото, гледах шестте ясно очертани сенки на отсрещните стени и мислех. Значи следователят Лесуейс щеше да дойде. Е, това все пак беше нещо. Както спомена Бланд, нямаше особено смисъл да му казвам, че Салзър е отговорен за убийството на Юдора Дру. Беше прекалено невероятно, прекалено трудно за вярване, но ако ми се отдадеше възможност, щях да му дам тема за размисъл. За първи път, откакто бях в този капан, почувствах лека надежда.
Изведнъж вратата леко се отвори и аз вдигнах поглед. Не се виждаше никой. Вратата се отвори широко и си остана така. Наклоних се напред и погледнах към празния коридор, като отначало си помислих, че вятърът я е отворил, но после си спомних, че бях чул изщракване на ключалката, когато Бланд и Хопър излезнаха.
Чаках, гледах отворената врата и се вслушвах. Нищо не се случи. Не чувах нищо и понеже знаех, че някой е отворил тази врата, изведнъж усетих, че се изнервям.
След известно време, което ми се стори цял век, чух шумолене на хартия. Сред пълната тишина то прозвуча като трясък на гръмотевица. После зърнах някакво движение и пред очите ми се появи жена.
Тя застана на прага, в ръцете си държеше хартиена торбичка, уморените й очи бяха празни и безизразни. Гледаше ме втренчено, с не по-голям интерес, отколкото, ако бях мебел и ръката й бръкна наслуки в торбичката. Да, сто процента това беше тя: жената, която ядеше сливи и нещо повече — тя продължаваше да яде сливи.
Гледахме се доста дълго време. Челюстите й се движеха бавно и ритмично, докато сдъвкваха сливата. Изглеждаше доволна и щастлива като крава, преживя-ща храната.
— Здравейте — казах и се ядосах, че гласът ми беше прегракнал.
Дебелите й пръсти потърсиха слива, намериха една и я извадиха навън.
— Това е мистър Малой, нали така? — рече тя любезно като жена на свещеник, която се запознава с нов член на паството.
— Точно така — отвърнах. — Последния път, когато се видяхме, нямахме време да се опознаем. Коя сте вие?
Тя подъвка още малко, изплю костилката в свитата си длан и я пусна в торбичката.
— Ами, аз съм мисис Салзър — отвърна.
Трябваше да се сетя. Наистина, не би могла да е никоя друга.
— Не искам да навлизам в лични неща — казах, — но харесвате ли съпруга си, мисис Салзър?
Неопределеното изражение изчезна, за да отстъпи място на учудването, а после на гордостта.
— Д-р Салзър е прекрасен човек. Няма друг като него на този свят — отвърна тя и обърна към мен меката си кръгла буза.
— Жалко. Значи ще ви липсва. Дори в пашите съвременни затвори все още разделят съпрузите от съпругите им.
Неопределеното изражение се появи отново.
— Не разбирам за какво говорите.
— Е, би трябвало. Ако не бутнат съпруга ви в газовата камера, ще му дадат двайсет годинки. За отвличане и за убийство присъдата е такава.
— Какво убийство?
— Една жена на име Юдора Дру бе убита по заповед на мъжа ви. Аз бях отвлечен, отсреща има едно момиче, което също смятам, че е било отвлечено: Анона Фрийдландър. И още, да не забравяме сестра Гърни.
Месестото й лице се озари от хитра усмивчица.
— Той няма нищо общо с всичко това. Той мисли, че мис Фрийдландър е моя приятелка, която е изгубила паметта си.
— Предполагам, че си мисли, че и аз съм ваш приятел? — отбелязах саркастично.
— Не точно мой, но приятел на мой приятел.
— Ами Юдора Дру?
Мисис Салзър вдигна рамене.
— Нямаше късмет, това е. Искаше пари и аз пратих Бени да я вразуми. Той го е взел прекалено присърце.
Почесах устата си с нокът и я загледах втренчено. По-скоро почувствах, отколкото осъзнах, че казваше истината.
— Къде е сестра Гърни?
— О, случи й се нещастие — отвърна мисис Салзър и отново хвърли поглед в книжната торбичка. Извади една слива, предложи ми я. — Искате ли? Ще ви бъде от полза, щом сте на легло.
— Не. Оставете сливите. Какво й се случи?
Лицето отново стана безизразно.
— О, ами слизаше по аварийната стълба и се подхлъзна. Качих я в колата, но мисля, че трябва да си бе счупила врата. Не знам защо, но изглежда много се страхуваше от мен.