Выбрать главу

Той вдигна подносите от закуската, отнесе ги нанякъде и почти веднага се върна. Огледа ни критично, изпъна чаршафа на Хопър, приближи се до мен и ми оправи възглавницата.

— Сега гледайте да стоите кротко — нареди той. — За Бога, не разхвърляйте. Нямаш ли си книга? — попита ме.

— Не си ми дал.

— Трябва да имаш книга. Това е още една от прищевките на тия шемети. Обичат да виждат пациентите да четат.

Той излезе от стаята и се върна малко запъхтян, като носеше тежка книга, която тръсна върху колене-те ми.

— Заеми се с това, малкия. Ще ти намеря нещо по-леко след като си отидат.

— Как ще обръщам страниците само с една ръка? — попитах, гледайки книгата. Казваше се „Гинекология за студенти от горните курсове“.

— Добре, че ми напомни, малкия. — Той извади ключа си. — Гледаме белезниците да не се виждат. Тия шемети са мекосърдечни.

Наблюдавах го как премества белезниците на глезена ми и едва можех да повярвам на късмета си. Това беше невероятен момент в живота ми.

— О’кей, малкия, гледай да се държиш добре-продължи той, оправяйки леглото ми. — Ако те питат как ти се харесва тук, кажи, че добре се грижим за теб. Гледай да няма никакви други отговори. Каквото и да им кажеш, няма да повярват, а след като си отидат, ще трябва да поговориш с мен.

Отворих книгата. Първото заглавие, на което попаднах, ме накара да примигна.

— Не знам дали ще мога да се справя с това — рекох и му посочих заглавието.

Той погледна, пое си дълбоко въздух, дръпна книгата от ръцете ми и се взря в заглавието.

— Дявол да го вземе! Такава ли била работата? — и той излезе бързо от стаята, после се върна запъхтян с паралелния превод на Дантевия „Ад“. Предпочитах да не си бях отварял устата.

— Това ще им направи впечатление — отбеляза той със задоволство. — Не че тия шемети могат да четат…

Няколко минути след единайсет откъм коридора се зачуха гласове, които проникнаха в стаята през полуотворената врата.

Бланд, който чакаше до прозореца, изпъна сакото си и приглади косата си.

Хопър се намръщи и затвори книгата.

— Идват.

В стаята влезнаха четирима мъже. Първият очевидно беше д-р Джонатан Салзър. Беше най-забележителният на вид от четиримата: висок, слаб мъж с рошава коса а ла Падаревски20, бяла като гръбчето на гълъб. Чертите на загорялото му от слънцето лице бяха студени и правилни. Хлътналите му очи имаха замислено изражение. Малко над петдесетте, реших аз, но все още беше силен, тялото му беше стегнато и изпънато като на кадет по време на парад. Облечен беше с черно сутрешно сако, раирани панталони — безукорен като шивашки манекен. След като човек преодолее шока от рошавата му коса, следващото нещо, което се хвърляше на очи бяха ръцете му. Бяха твърде красиви, дълги и тънки, със заострени пръсти — ръце на хирург или ръце на убиец: биха могли да бъдат добри и в двете области.

Следователят Лесуейс влезе след него. Разпознах го от редките случаи, когато бях виждал снимката му във вестниците: нисък, набит мъж с кръгла като топка глава, малки очички и нервна, злобно стисната малка уста. Изглеждаше точно какъвто беше: мошеник, който бе прекарал целия си живот, занимавайки се с из-мамничество.

Придружаващият го беше от същата порода — ояден и лукав.

Четвъртият се въртеше пред вратата, сякаш се колебаеше дали да влезе или не. Не си направих труда да го погледна. Вниманието ми беше приковано в Салзър.

— Добро утро, господа — поздрави Салзър с дълбокия си, плътен глас, — Надяваме се, че се чувствате добре. Следователят Лесуейс, градският съветник Линкхаймър и мистър Странг, известният писател, са дошли да ви видят. Искат да ви зададат няколко въпроса. — Той погледна Лесуейс. — Ще размените ли няколко думи с мистър Хопър?

Докато Лесуйес гледаше важно Хопър и стоеше на безопасно разстояние, аз се обърнах да погледна четвъртия мъж, когото Салзър бе представил като Странг.

За момент си помислих, че съм полудял, тъй като на прага с равнодушно изражение и досада върху лицето стоеше Джек Кермън. Беше облечен с костюм в тропическо бяло, носеше рогови очила, а от джобчето на сакото му се подаваше червеножълта копринена кърпичка в най добрите традиции на дендитата.

Направих движение, което едва не преобърна леглото. Слава Богу, Салзър беше зает със схемата на лечението и не забеляза. Кермън ме погледна безизразно, вдигна едната си вежда и се обърна към Салзър:

— Кой е този човек, докторе? Изглежда съвсем наред.

— Това е Едмънд Сийбрайт — отвърна му Салзър. Студеното му лице се озари от усмивка и ми напомни за Дядо Мраз, който се готви да даде играчка на някое послушно дете. — При нас е съвсем отскоро. — Подаде на Кермън схемата на лечението. — Може би ще ви бъде любопитно да видите това. То говори достатъчно красноречиво.

вернуться

20

Игнаци Падаревски (1860–1941) — полски пианист и композитор.