Кермън намести роговите си очила и хвърли поглед на схемата. Помислих си, че едва ли вижда добре през тях и какъвто си го знаех, предположих, че ги е взел назаем от някого.
— О, да — каза той, като хапеше устни. — Интересно. Предполагам, че мога да разменя няколко думи с него?
— Разбира се — отвърна Салзър и се доближи до леглото ми.
Кермън се присъедини към него и двамата се втренчиха в мен. Аз също ги загледах, като се съсредоточих върху Салзър, знаейки, че ако погледнех Кермън, вероятно щяхме да се издадем.
— Това е мистър Странг — обясни ми Салзър. — Пише книги за нервните заболявания. — Усмихна се на Кермън. — Мистър Сийбрайт си въобразява, че е известен детектив. Нали така, мистър Сийбрайт?
— Да — отвърнах. — Детектив съм. Открих, че Анона Фрийдландър се намира тук, на този етаж, и че сестра Гърни е мъртва, а тялото й е скрито някъде в пустинята от жена ви. Как ви се струва това като разследване?
Салзър хвърли мила, тъжна усмивка на Кермън.
— Както виждате, отговаря на описанието — измърмори той. — И двете жени, за които спомена, изчезнаха. Едната преди две години, другата — наскоро. За тях писаха във вестниците. По незнайни причини това го гложди.
— Точно така — съгласи се Кермън сериозно. Погледна ме изучаващо, очите му зад дебелите стъкла сякаш се присвиха.
— Има и още нещо, което трябва да знаете — попривдигнах се в леглото и прошепнах: — На крака ми има белезници.
Лесуейс и Линкхаймър се бяха присъединили към Салзър и ме гледаха.
Кермън повдигна бавно вежди.
— Вярно ли е? — попита той Салзър.
Салзър наклони глава. Усмивката му беше отправена към цялото страдащо човечество.
— Понякога създава доста неприятности — обясни със съжаление той. — Нали разбирате?
— Да, да — отвърна Кермън с болка. Направи го толкова изкусно, че ми се дощя да го ритна.
Бланд се приближи откъм прозореца и застана до главата ми.
— Спокойно, малкия — каза той меко.
— Не ми харесва това място — обърнах се към Лесуейс. — Протестирам срещу това, че всяка нощ ми бият наркотици. Не ми харесва заключената врата в края на коридора. Това не е санаториум, това е затвор.
— Скъпи приятелю, — рече спокойно Салзър преди Лесуейс да измисли какво да отвърне, — състоянието ти се подобрява и ще се прибереш вкъщи. Не искаме да те задържаме тук, освен ако не се налага.
С периферното си зрение видях как Бланд бавно свива юмрук като предупреждение да внимавам какво говоря. Имаше много неща, които бих могъл да кажа, но сега Кермън знаеше, че съм тук и реших да не рискувам.
— Е, хайде да продължаваме — рече Лесуейс. — Всичко тук изглежда много добре. — Той се усмихна лъчезарно на Кермън. — Видяхте ли онова, което ви интересуваше, мистър Странг? Не искаме да ви притесняваме.
— О, да — отговори Кермън небрежно. — Ако д-р Салзър не възразява, бих искал да се отбия някой път пак.
— Страхувам се, че това противоречи на правилата ни — рече Салзър. — Прекалено честите посещения могат да превъзбудят нашите приятели. Сигурен съм, че ще ме разберете.
Кермън ме погледна замислено.
— Съвсем прав сте. Не се бях сетил — отвърна той и се насочи към вратата.
Напуснаха тържествено, последен беше Салзър.
Чух Кермън да пита:
— Никой друг ли няма на този етаж?
— В момента не — отвърна Салзър. — В последно време имахме няколко интересни заболявания. Може би ще искате да видите картоните.
Гласовете се отдалечиха и Бланд затвори вратата. Подсмихна ми се.
— Не стана, нали, малкия? Казах ти: само един луд сред много други като него.
Не ми беше лесно да си придам вид на дълбоко разочарован, но някак си успях да го направя.
V
Салзър не дрънкаше празни приказки когато рече, че посетителите превъзбуждат пациентите. Въздействието върху Хопър беше очевидно, макар че преди Бланд да донесе подносите с обяда, той с нищо не подсказа, че ще избухне.
Когато Салзър и другите си отидоха, Хопър продължи да лежи неподвижно, втренчен в тавана, с много начумерено изражение Той остана в това положение до времето за обяда и не обръщаше внимание на забележките, които правех, така че ю оставих на мира. И без това имах да мисля върху доста неща и не бях приритал за компанията му. Но когато Бланд сложи подноса на нощното шкафче, той неочаквано замахна и го запрати в другия край на стаята, където подносът се приземи с трясък и всичко се разхвърча по пода.