Учудваше ме как беше успял да убеди Лесуейс, че пише за душевни заболявания и заподозрях, че Пола имаше нещо общо с това. Поне сега знаеха какво е положението. Знаеха, че Анона Фрийдландър е в сградата. Знаеха за вратата в края на коридора и за решетките на прозорците. Едното от двете препятствия трябваше да бъде преодоляно, за да могат да ме освободят. Само че как щяха да го направят — това беше проблемът.
Около четири и половина вратата се отвори и младо момче в бяла униформа, подобна на тази на Бланд, влезе с поднос за чай. Фигурата му беше слаба, длъгнеста и мършава. На продълговатото му слабо лице беше изписано сериозното, съсредоточено изражение на кон по време на състезание. Не че не приличаше на кон. Имаше широка горна устна и големи зъби, които направо натрапваха това сравнение. Нямаше да се изненадам, ако ми беше изцвилил. Не го направи, а вместо това ми се усмихна.
— Аз съм Куел — представи ми се той и остави подноса на нощното шкафче. — Вие сте мистър Сийбрайт, нали?
— Не — отвърнах. — Аз съм Шерлок Холмс. И ако разбирате намека ми, не ми харесва да съм около Уотсън. Изпаднал е в едно от своите настроения.
Хвърли ми продължителен, тъжен, обезпокоен поглед. По вида му си личеше, че не се занимава с лунатици от много дълго.
— Но това е мистър Хопър — каза търпеливо той, сякаш говореше на дете.
Сега Хопър беше седнал в леглото, свиваше и отпускаше юмруци и ръмжеше към Куел.
Куел може да беше отскоро в това заведение, но беше достатъчно умен да разбере, че Хопър не е в настроение да си играе игрички. Той го погледна, както човек би погледнал неочаквано влезнал в дневната му тигър.
— Не мисля, че мистър Хопър иска да го безпокоят с някакъв си чай. — отбелязах. — И ако разбирате намека ми, ще стоите настрани докато не се върне Бланд.
— Не мога да го направя — отвърна той колебливо. — Д-р Салзър отсъства, а Бланд едва ли ще се върне преди утре сутринта. Наистина не трябваше да си тръгва.
— Късно е да се съжалява за това — рекох. — Покривай се, братче. Плюй си на петите. А ако можеш да ми донесеш малко уиски за вечеря, ще го посрещна с отворени обятия.
— Страхувам се, че на пациентите не им се позволява да пият алкохол — отвърна той сериозно, без да сваля очи от Хопър.
— Тогава пийни ти и ела да ми дъхнеш малко — отвърнах. — Дори и това ще е по-добре от нищо.
Той каза, че не се докосвал до алкохол и си тръгна с озадачен и изплашен вид.
Хопър се втренчи в мен и под изпитателния поглед на блестящите му очи усетих, че започвам да се чувствам малко нервно. Горещо се надявах, че белезниците на глезена му са достатъчно здрави и ще го удържат, ако му хрумне да се опита да се освободи.
— Знаеш ли какво си мислех, Хопи — подхванах бавно и отчетливо. — Онова, което трябва да направим е да разкъсаме гърлото на оня боклук Бланд и да му изпием кръвта. Трябваше вече да сме го сторили.
— Да — отвърна Хопър и пламъкът в очите му започна да гасне. — Ще го направим.
Чудех се дали е достатъчно безопасно да се опитам да взема ключа в този момент, но реших да не го правя. Не бях сигурен как ще постъпи брат Куел. Ако ме хванеше да го правя, този факт щеше да натъжи младия му живот дори повече, отколкото бе натъжен досега.
— Ще измисля плана — казах на Хопър. — Бланд е много хитър. Няма да е лесно да го хванем в капана.
Хопър изглежда се беше успокоил и лицето му спря да се криви.
— И аз ще измисля план — отвърна той.
Останалата част от вечерта мина за него в изготвяне на плана, а за мен — с мисълта какво щях да правя, ако се освободях от белезниците. Не изглеждаше особено вероятно да успея да се измъкна от сградата, но ако намерех Анона Фрийдландър и поговорех с нея и й кажех, че скоро ще я освободим, времето ми нямаше да бъде загубено напразно. После, когато Кермън се появеше — а аз бях сигурен, че рано или късно той ще се появи — нямаше да е необходимо да губим ценно време в търсенето й.
От време на време Куел надникваше в стаята. Той само подаваше глава от вратата, а Хопър беше прекалено зает, за да го забележи. Правех му шъткащи знаци всеки път щом се появеше и посочвах към Хопър, като поклащах глава. Куел, който сега приличаше на кон повече от всякога, кимваше и тихо изчезваше.
Около осем той ми донесе подноса с вечерята, при-ближи се до долната част на леглото на Хопър и му се усмихна.
— Искате ли да хапнете нещо, мистър Хопър? — попита той придумващо.
Реакцията на Хопър дори мен накара да подскоча, а Куел едва не получи инфаркт. Той се хвърли към него и го сграбчи за бялото сако, сякаш ръцете му бяха направени от някакъв еластичен материал. Куел се дръпна назад, препъна се и едва не падна. Лицето му стана бяло като хоросан.