— Не мисля, че мистър Хопър иска да яде — рекох, а парчето пиле, което дъвчех, изведнъж придоби вкуса на талашит. — Не смятам, че и аз вече искам.
Но Куел явно хич не се интересуваше какво чувствам аз. Той изхвърча от стаята — една бяла ивица, разцепваща въздуха — и трясна вратата.
Хопър отметна завивките настрани и се хвърли след него, падна с трясък на пода, тъй като беше хванат за глезена, и започна да пищи. Обърна се диво към веригата, наранила глезена му. После като видя, че не може да се освободи, превъртя се обратно в леглото и се нахвърли върху веригата на белезниците. Започна да я дърпа, а аз го гледах вледенен. От моята позиция тя изглеждаше ужасно несигурна. Мисълта, че тоя луд може да се освободи, докато аз все още бях с белезници, ме накара да потръпна. Ръката ми напипа звънеца и го натисна.
Сега Хопър държеше веригата с двете си ръце и опрял крака в долната табла на леглото се изпъна назад, почервенявайки от напрежението. Таблата се изви, но удържа на натиска и веригата също устоя. Накрая той се отпусна назад запъхтян и аз знаех, че опасността е отминала. Усетих, че лицето ми се е изпотило. Без дори да го осъзнавам, току-що бях преживял най-ужасните минути в живота си.
Зачервеното лице на Хопър сега беше станало бяло. Той лежеше неподвижно със затворени очи, а аз чаках и го наблюдавах. След известно време, за мое най-голямо учудване, той захърка.
После Куел влезе в стаята, носейки усмирителна риза. Лицето му беше бледо, но решително.
— Спокойно — казах му аз и се учудих от това, че гласът ми трепереше. — Той заспа. По-добре хвърли един поглед на белезниците му. Помислих си, че ще се освободи.
— Не би могъл — отвърна Куел и пусна усмирителната риза на пода. — Веригата е специално изработена. — Той се приближи и погледна Хопър. — По-добре да му сложа една инжекция.
— Не ставай глупак — рекох остро. — Бланд нареди да не се доближаваш до него.
— О, все пак трябва да му се бие инжекция — от-върна Куел. — Ако получи нов пристъп може да бъде много лошо за него. Не умирам от желание да го направя, но това ми е задължение.
— По дяволите задължението ти — казах нетърпеливо. — Да се занимаваш с тоя човек е все едно да държиш бомба. Остави го на мира.
Куел се доближи предпазливо до леглото и погледна Хопър, който продължаваше да хърка тежко и, придобил смелост, Куел започна да оправя завивките. Наблюдавах го със затаен дъх, като се чудех дали Хопър се преструва или не. Питах се също дали Куел е само тъп или е много смел. Или беше пълен глупак, или имаше стоманени нерви, за да се приближи толкова близо до тоя лунатик.
Куел подпъхна чаршафа и се отдръпна. Видях по челото му малки капчици пот. Не беше тъп, реших аз. Тогава значи беше смел. Ако имах медал, щях да му го дам.
— Изглежда добре — отбеляза той по-бодро. — Ще му бия инжекция. Ако се наспи хубаво, утре ще бъде във форма.
Това ме задоволяваше, но все пак се безпокоях. Нито купчина медали, нито купища пари биха ме накарали да се приближа толкова близо до спящия Хопър.
— Поемаш риск — рекох. — Убождането ще го събуди. Ако те пипне, с теб е свършено.
Той се обърна и ме погледна учудено.
— Изобщо не те разбирам — каза той. — Не се държиш като пациент.
— Аз не съм пациент — отвърнах важно. — Аз съм Шерлок Холмс, не си ли спомняш?
Той отново като че ли се натъжи и излезна. Минутите минаваха. Хопър не помръдваше, продължаваше да хърка, а лицето му беше отпуснато и уморено.
Куел се върна след известно време, което ми се стори часове, но едва ли е било повече от десет минути. Носеше покрит с кърпа поднос.
— Виж сега — казах аз и седнах в леглото. — Защо не ми махнеш белезниците? Ако стане нещо, бих могъл да ти помогна. Изглеждаш разумен човек. Ако се събуди и те сграбчи, бих могъл да го цапна по главата.
Той ме погледна сериозно като кон, очакващ торба с овес, която можеше и да не получи.
— Не мога да го направя — отвърна. — Това е в разрез с разпоредбите.
Е, бях направил всичко, което можех. Топката беше вече в него и всичко зависеше от решението му.
— О’кей — вдигнах рамене аз. — Поне ще се моля за теб.
Той напълни спринцовката и се приближи към Хопър Гледах го и усещах как косата ми настръхва, а сърцето ми започва да барабани неистово.
Изглеждаше малко несигурен, но сериозното му, наподобяващо на кон лице, беше спокойно. Той дръпна леко нагоре ръкава на пижамата на Хопър и приготви спринцовката Беше като да гледаш как някой върти в ръцете си бомба със закъснител. Не можех да направя нищо друго, освен да гледам и да се потя заради него и аз наистина се потях като ми напираше да му кажа да побърза и, за Бога, да не стои там като статуя, ами да приключва с цялата тази работа.