Както и да е, казах си утешително, така или иначе още не бях готов да си тръгна. Вратата можеше да почака. Реших, че ще разгледам стаята, която сестрата току-що беше напуснала. Може би в нея беше Анона.
Извадих палката, устоях на изкушението да отпия още една глътка от уискито и тръгнах по коридора. Спрях пред вратата, долепих ухо до нея и се ослушах. Не чух нищо, освен вятъра и дъжда, който плющеше по прозореца. Хвърлих поглед през рамо. Никой не надничаше към мен от останалите врати. Коридорът изглеждаше самотен и пуст като църква в понеделник следобед. Натиснах дръжката и бавно я завъртях. Вратата се отвори и аз надникнах в стая, направена и мебелирана точно като онази, в която бях държан като затворник.
Имаше две легла, едното от които — празно. В другото, срещу мен, лежеше жена. Синята нощна лампа хвърляше призрачна светлина върху чаршафа и върху бялото й лице. Ореол от руса коса почиваше върху възглавницата. Очите изучаваха тавана с обърканото изражение на загубило се дете.
Отворих малко по-широко, влезнах тихо в стаята, затворих и се опрях на вратата. Запитах се дали щеше да изпищи. Тапицираната с гума врата сякаш ме увери, че и да го направи, никой нямаше да я чуе. Но тя не го стори. Очите й продължиха да гледат тавана, но един нерв на бузата й започна да трепка. Аз чаках. Нямаше нищо спешно, така че реших да не я плаша.
Погледът й бавно се придвижи от тавана към стената и от стената към мен. Очите ни се срещнаха. Осъзнах, че дишам едва-едва и че палката в ръката ми е толкова ненужна, колкото пистолет по време на спявка. Пъхнах я обратно в джоба си.
Тя ме изучаваше, нервът трепкаше, очите й се разширяваха.
— Здравей — казах бодро, но тихо. Дори успях да се усмихна.
Малой и доброто му отношение към болните: талант, който внуците му ще обсъждат със затаен дъх — ако изобщо някога имаше внуци, което беше съмнително.
— Кой си ти? — тя не извика, нито се опита да се покатери по стената, но нервът на бузата й продължаваше да трепка.
— Нещо като детектив — отвърнах, като се стараех да я успокоя. — Дошъл съм да ти помогна да се върнеш вкъщи.
След като се бях приближил до нея, можех да видя, че зениците на сините й очи са като върхове на топлийки.
— Нямам никакви дрехи — каза тя. — Взеха ми ги.
— Ще ти намеря други. Как се чувстваш?
— Добре — русата глава се завъртя надясно, после наляво. — Но не мога да си спомня коя съм. Мъжът с бялата коса ми каза, че съм си загубила паметта. Той е симпатичен, нали?
— И на мен така ми казаха — рекох предпазливо. — Но искаш да си отидеш вкъщи, нали?
— Аз нямам дом — тя извади дълга гола ръка изпод чаршафа и прокара нежни пръсти през русата си коса. Дланта й се плъзна надолу, докато не напипа трепкащия нерв. Тя притисна пръста си към него, сякаш, за да го скрие. — Загубила се е, но сестрата каза, че я търсят. Ти да не си я намерил?
— Да, затова съм тук.
Тя се замисли за известно време над чутото, като се мръщеше.
— Тогава значи знаеш коя съм? — рече накрая.
— Казваш се Анона Фрийдландър — отвърнах. — И живееш в Сан Франциско.
— Така ли? Не си спомням. Сигурен ли си?
Гледах ръката й. Беше осеяна с миниатюрни белези. Държали я бяха дрогирана доста време, И в момента беше повече или по-малко под въздействието на наркотик.
— Да, сигурен съм. Можеш ли да станеш от леглото?
— Не мисля, че искам — отвърна тя. — Мисля, че предпочитам да поспя.
— Всичко е наред — казах. — Заспивай. Още не сме готови да си тръгнем. След известно време — след като поспиш, ще си ходим.
— Нямам никакви дрехи или вече май ти го казах? В момента съм абсолютно гола. Хвърлих нощницата си във ваната. Сестрата много се ядоса.
— Не трябва да се безпокоиш за нищо. Аз ще се погрижа. Когато сме готови да тръгваме, ще ти намеря нещо да облечеш.
Тежките клепачи неочаквано се затвориха, после отново се отвориха с усилие. Пръстът се плъзна от нерва. Той вече не трепкаше.
— Харесваш ми — обади се сънливо. — Кой каза, че си?
— Малой. Вик Малой — нещо като детектив.
Тя кимна.
— Малой. Ще се опитам да запомня. Имам много слаба памет. Като че ли никога нищо не запомням. — Клепачите отново започнаха да се отпускат. Стоях над нея и я гледах. — Май не мога да стоя будна. — После, след доста дълга пауза, когато вече си мислех, че е заспала, рече с далечен глас: — Тя го застреля, знаеш ли? Аз бях там. Взе ловджийската пушка и го застреля. Беше ужасно.
Почесах носа си. В стаята настъпи тишина. Тя спеше. Каквото и да й беше била сестрата, вече я беше отнесло в забравата. Може би нямаше да дойде в съзнание до сутринта. Бих могъл да я нося, ако можех да се измъкна навън, но имаше време да мисля за това.