— Кога й писахте?
— В четвъртък — преди пет дни.
— С обратна поща ли ви отговори?
Той кимна.
— Тогава не мисля, че ще дойде на срещата. Както и да е, ще видим. — Изтръсках пепелта в сребърния му пепелник. — О’кей, с това точките, които си бяхме набелязали заедно, са изчерпани. Сега най-добре е да започвам с разказа си.
Разправих му как Макгро и Харстъл са наминали да ме видят. Той ме слушаше, потънал в стола си, а очите му бяха непроницаеми като фарове. Нито се разсмя, нито заплака, когато му описах как са ме пребили. Не беше се случило на него, тогава защо трябваше да му пука? Но когато му казах как Морийн се е появила на сцената, веждите му се смръщиха и той си позволи лукса да почука с нокти по ръба на бюрото. Най-вероятно това беше начинът, по който обикновено показваше вълнението си.
— Заведе ме в една къща в скалите на изток от магистралата за Сан Диего. Каза, че е нейна — хубаво място, ако човек си пада по къщи, които струват купища пари и са достатъчно шик, за да приютят филмова звезда. Знаехте ли, че има такава къща?
Той поклати глава.
— Седнах и си поговорихме — продължих. — Тя искаше да знае защо се интересувам от нея и аз й по-казах писмото на сестра й. По една или друга при-чина тя изглеждаше изплашена. Не се преструваше, наистина се страхуваше. Попитах я дали са я изнудвали по онова време и тя ми отговори, че не са и че вероятно Джанет е искала да й създаде неприятности. Обясни, че Джанет я е мразела. Така ли беше?
Сега Уилет си играеше с ножа за писма. Лицето му беше напрегнато, погледът му — угрижен.
— Дочух, че не се разбират, нищо повече. Нали знаете как е с доведените сестри.
Отвърнах, че знам как е с доведените сестри.
Изминаха няколко минути. Единственият звук стаята беше деловото тиктакане на часовника върху бюрото на Уилет.
— Продължавайте — подкани ме той рязко. — Какво още каза тя?
— Както ви е известно, Джанет и един мъж на име Дъглас Шерил са били сгодени. Онова, което вероятно не знаете е, че Шерил е тъмна птица — стопроцентов мошеник. По думите на Морийн, тя го е от-мъкнала от Джанет.
Уилет не отговори. Чакаше.
— Момичетата имали разправия, която преминала в бой — продължих. — Джанет грабнала ловджийска-та пушка. Появил се старият Кросби, опитал се да й я отнеме и бил застрелян.
За момент помислих, че Уилет ще скочи през бюрото, но той се овладя и рече с глас, който сякаш идваше изпод пода:
— Морийн ли ви каза това?
— Ами да. Искаше да снеме този товар от плещите си. Сега чуйте още нещо, което ще ви хареса. Случилото се трябвало да бъде потулено. Сбъркал съм в това, че д-р Салзър е подписал смъртния акт. Не е бил той. Мисис Салзър го е подписала. Според думите й тя е дипломиран лекар и приятел на семейство Кросби. Едно от момичетата й се обадило, тя отишла и уредила нещата. Лесуейс, който не е от хората, създаващи неприятности на богатите, приел версията, че Кросби е почиствал пушката и се е застрелял неволно. Повярвал е на думите им. Както и Брандън.
Уилет запали цигара. Приличаше на гладен човек, на когото са дали пай без никакъв пълнеж.
— Продължавайте — рече той и се облегна назад.
— По една или друга причина по това време в къщата се е намирала медицинската сестра Анона Фрийдландър, която е видяла всичко. Мисис Салзър не е от хората, които биха поели какъвто и да било риск, така че затворила сестрата, за да е сигурна, че няма да проговори. Оттогава е била държана в тапицирана килия в санаториума на Салзър.
— Искате да кажете — против волята й?
— Не само против волята й, но през тези две години те непрекъснато са я помпали с наркотици.
— Нали не намеквате, че на Морийн Кросби това й е било известно?
— Не знам.
Уилет започна да диша тежко. Мисълта, че богат клиент като Морийн Кросби може да бъде съден за отвличане изглежда го шокира, макар че затрудненото положение на Анона Фрийдландър не го накара дори да трепне.
— Между другото, в случай, че сте изпитали някакво съчувствие към нея, искам да ви кажа, че снощи измъкнахме Анона Фрийдландър от санаториума.
— О?! — изглеждаше объркан. — Има ли вероятност да създаде някакви неприятности.
Отправих му злъчна усмивка.
— Бих казал, че е повече от вероятно. Вие например не бихте ли предприели нещо, ако ви бяха държали затворен две години само защото някакви богаташи не искали името им да се появи във вестниците?
Той подпря с пръст бузата си и се замисли дълбоко.
— Може би бихме могли да й дадем някакво обезщетение — рече накрая, но видът му не беше много доволен. — Май ще е най-добре да я видя.
— Никой няма да я види преди тя да е готова за това. Засега тя не знае жива ли е или мъртва. — Загасих цигарата и запалих една от моите. — Трябва да бъде съобщено за отвличането в полицията. Щом това стане, цялата тая гадна история ще излезе на първите страници във вестниците. Тогава ваше задължение ще бъде да предадете милионите на Кросби на Центъра за изследвания. Те може да пожелаят, а може и да не пожелаят да поемат грижата за парите: по-вероятно е да не пожелаят.