В средата, на пода, се беше проснал някакъв мъж. Краката му бяха подвити под него, а ръцете му обгръщаха гърдите. През пръстите му течеше кръв, стичаше се по дланите и капеше на пода. Беше на около шейсет и предположих, че беше Фрийдландър. Когато го погледнах, той въздъхна сподавено и ръцете му се отпуснаха на пода.
Не помръднах. Знаех, че убиецът трябва да беше там. Не би могъл да излезе.
Кермън се промъкна в дневната, мина зад мен и се сниши от другата страна на вратата. Тежкият му 45-калибров пистолет приличаше на оръдие в ръката му.
— Излизай! — изръмжах неочаквано. Гласът ми прозвуча като дисков трион, който се забива в дървен чеп. — И то с вдигнати ръце!
Изгърмя пистолет и куршумът проби стената точно до главата ми.
Кермън плъзна ръце покрай вратата и гръмна два пъти. Трясъкът разклати прозорците.
— Не можеш да избягаш! — казах, опитвайки се гласът ми да прозвучи като на ченге. — Обкръжен си.
Този път обаче убиецът не се шегуваше. Настъпи тишина и не последва никакво движение. Чакахме, но напразно. Представях си, че ченгетата пристигат, а хич не ми се искаше да се забърквам с полицаите на Фриско: бяха прекалено усърдни.
Махнах на Кермън да остане на мястото си и се промъкнах до прозореца. Когато го вдигнах, Кермън отново стреля в стаята и под прикритието на шума от изстрела, аз отворих прозореца. Погледнах навън. На няколко фута се намираше прозорецът на вътрешната стая. Това означаваше да стъпя на перваза и да се прехвърля на другия перваз на сто фута от земята. Когато промуших крак през прозореца, погледнах назад. Кермън ме гледаше ококорено и поклати глава към мен. Посочих към другия прозорец и се прехвърлих на перваза.
Някой стреля отдолу и куршумът посипа цимент по лицето ми. Бях толкова изненадан, че едва не се пуснах, погледнах към улицата и към обърнатите на-горе лица на насъбралата се тълпа. Точно в центъра беше застанало набито ченге, което се прицелваше в мен.
Нададох глух вик, хвърлих се напред и встрани, залитнах към прозореца на следващата стая, влетях вътре, чупейки стъклото и паднах на пода на четири крака. Буквално в лицето ми изгърмя пистолет, после гръмна оръдието на Кермън, като откърти дебело парче от мазилката на тавана.
Приведох се и отчаяно се извих, за да се прикрия зад леглото, когато нови куршуми разтърсиха стаята.
Изведнъж видях едно тъмно, озъбено лице, което надничаше към мен над леглото. Кръвожадното синьо дуло на автоматичен пистолет бе насочено към главата ми. После ръката, която държеше пистолета, изчезна сред гърмежа на огнестрелно оръжие и отново се появи като пихтиеста червена маса.
Това беше моят приятел жабарят с мръсната риза. Той извика и залитна към прозореца, когато Кермън се хвърли към него. Той удари Кермън с гърба на ръката си, плъзна се покрай него и побягна през вратата, през другата стая — към коридора. Отново се чу стрелба, някаква жена изпищя и някакво тяло се строполи на пода.
— Внимавай! — изпъшках аз. — Там има едно ченге, което си пада по стрелянето. Ще те гръмне в момента, в който те види.
Стояхме неподвижни и чакахме.
Но ченгето не искаше да поема никакви рискове.
— Всички да излизат! — извика то иззад вратата. Дори от това разстояние можех да чуя, че се задъхва. — Ще ви пратя в пъкъла, ако посмеете да стреляте.
— Идваме — обадих се. — Не се превъзбуждай и недей да стреляш.
Тръгнахме през стаята към коридора с вдигнати ръце.
Жабарят лежеше проснат в коридора. По средата на челото му имаше дупка от куршум.
Ченгето беше от онези грамадни мъже, които имат големи крака и едър череп. То изръмжа и ни заплаши с пистолета.
— Спокойно, братле — рекох. Видът му хич не ми харесваше. — Вече имаш в ръцете си два трупа. Едва ли искаш още два.
— Хич не ми пука — отвърна то и се озъби. — Два или четири, ми е все едно. Вдигнете ръце до онази стена, докато дойде колата.
Облегнахме се. Не мина кой знае колко време и чухме вой на сирена. Двама души с бели сака се появиха откъм стълбите, като лъхтяха. Следваше ги внушителна група от отдела за убийства. Бях щастлив да видя сред всички тези ченгета главния детектив на района — Дъниган. Бяхме си имали вземане-даване и преди.
— Здрасти — рече той и ни погледна втренчено. — Това погребението ви ли е?
— На косъм бяхме от него — отвърнах. — Вътре има още един труп. Би ли казал на този офицер, че не сме опасни. Продължавам да си мисля, че има намерение да ни застреля.
Дъниган махна на ченгето да се отдръпне.