— След миг ще дойда да си поговорим.
Влезна вътре да хвърли един поглед на Фрийдландър.
— Той ни е приятел — казах на ченгето, което ни зяпаше. — Трябва повече да внимаваш по кого стреляш.
Ченгето се изплю.
— Сглупих, че не ви затрих, боклуци такива — от върна то с отвращение. — Ако ме бяха заварили с четири трупа, може би щяха да ме направят сержант.
— Какво симпатично малко мозъче имаш — рече Кермън и му обърна гръб.
III
Тръгнахме обратно към Оркид Сити в пет часа, след два ужасни часа, прекарани в кабинета на Дъниган, главния детектив на района. Направи всичко по силите си, за да вникне в случая, но всеки път, когато вече мислеше, че е пооткрехнал капака, той се захлупваше под носа му, така че всичките му напъни завършиха без успех.
Историята, която му разказах, беше проста и повече или по-малко вярна. Казах му, че дъщерята на Фрийдландър се е водела изчезнала през последните две години. Това той можеше да провери, като се обади на отдела за изчезнали лица при полицията в Оркид Сити. Казах му още, че случайно съм я открил да броди из улиците напълно безпаметна и съм я завел в апартамента на секретарката си, след което веднага съм се качил на колата, за да дойда във Фриско и да заведа Фрийдландър при нея.
Искаше да знае как съм разбрал, че точно тя е дъщерята на Фрийдландър и аз му казах, че съм чел бюлетина за изчезналите, който е бил разпространен от полицията и съм запомнил описанието.
Той ме гледа няколко минути безизразно, като се чудеше дали да ми повярва или не и в отговор аз също го гледах.
— Мислех си, че имаш по-важни неща за вършене — беше последният му коментар.
Продължих с разказа за това, как съм пристигнал в апартамента на Фрийдландър, чул съм изстрела, намерил съм стареца мъртъв, а жабарят се е опитал да избяга. Казах, че той е стрелял по нас и тогава ние сме му отвърнали със същото и показах на Дъниган разрешителните ни за огнестрелно оръжие. Изразих предположение, че жабарят може да е бил крадец. Не, не мислех, че съм го виждал преди, макар че беше възможно. Всички жабари ми изглеждали еднакви.
Дъниган имаше натрапливото усещане, че зад всичко това се крие много повече, отколкото му казвах. Можех да го прочета много ясно на голямото му, квадратно лице. Така ми и каза.
Отвърнах му, че явно чете прекалено много криминалета и попитах може ли вече да тръгвам, тъй като имам доста работа за вършене.
Но той отново започна от самото начало, изучаваше ме, задаваше въпроси, като ми губеше куп време и накрая завърши точно там, откъдето беше започнал. Когато ме погледна, приличаше на победен бик.
За щастие жабарят беше взел парите и златния часовник на Фрийдландър — единствените ценни не-ща в апартамента, така че всичко изглеждаше като идеално подготвено за обикновен „стреляй и бягай“ обир. Накрая Дъниган реши да ни пусне да си ходим.
— Може и да е било обир — каза тежко той. Ако вие двамцата не бяхте там, нямаше да се замисля, но присъствието ви ме кара да се чудя.
Кермън отбеляза, че ако се тревожел за разни дребни случаи като този, щял да се състари и да се пенсионира преди да е стигнал до големите случаи.
— Няма значение — рече кисело Дъниган. — Не знам какво има във вас двамата. Винаги, щом си по-дадете муцуните в този град, става някоя беля и обикновено тя е на мой гръб. Бих искал да стоите надалеч. И без това си имам достатъчно работа, така че няма нужда да пристигате тук и да ми създавате допълнителна.
Ние двамата се засмяхме вежливо, ръкувахме се с него, обещахме, че ще присъстваме на предварително то следствие и си тръгнахме.
Дума не разменихме, докато не се качихме в буика и не потеглихме през Оукланд Бей Бридж за вкъщи. После Кермън каза спокойно:
— Ако той някога разбере, че това е жабарят, който е отвлякъл Стивънс, имам чувството, че животът ти може да стане доста напечен.
— Достатъчно напечен е и сега. В момента Анона ляга изцяло на наши ръце. — Изминах почти миля преди да продължа: — Знаеш ли, това е дяволски случай. През цялото време съм с чувството, че някой се опитва много настойчиво да попречи на една голяма, силна котка да изскочи от торбата. Пропускаме нещо Гледаме торбата, но не и котката, а тя е ключът към цялата история. Така трябва да е. Всеки, който я е зърнал, вече е мъртъв: Юдора Дру, Джон Стивънс, сестра Гърни, а сега и Фрийдландър. Мисля си, че Анона Фрийдландър също знае за котката. Трябва по някакъв начин да върнем паметта й и то бързо.
— Ако знае нещо, защо не са я премахнали, вместо да я държат на онова място? — отвърна Кермън.
— Точно това ме безпокои. Досега всички са били убити малко или повече случайно, но по отношение на Фрийдландър е извършено предумишлено убийство. Това означава, че някой е започнал да се паникьосва. Това означава също така, че Анона вече не е в безопасност.