Кермън се надигна в седалката.
— Смяташ, че ще се опитат да се докопат до нея?
— Да. Ще трябва да я скрием на някое сигурно място. Може би трябва да уредим д-р Мансъл да я настани в клиниката си в Лос Анджелес и да помоля Крюгер да ми заеме няколко от боксьорите си, за да ги поставя пред вратата й.
— Май че и ти четеш прекалено много криминалета — отвърна Кермън, като ме стрелна с периферното си зрение.
Продължавах да карам с доста голяма скорост, докато размишлявах върху убийството на Фрийдландър и колкото повече мислех, толкова по-нервно ми ставаше.
Стигнахме до Сан Лукас и спрях пред едно магазинче.
— Сега пък какво има? — попита учудено Кермън.
— Смятам да се обадя на Пола — отвърнах. — Трябваше да й се обадя още от Фриско. Започва да ме втриса.
— Я се успокой — рече Кермън. Изглеждаше изненадан. — Отпуснал си юздите на въображението си.
— Дано да е така — отвърнах и се насочих към една телефонна кабинка.
Кермън ме сграбчи за ръката и ме дръпна назад.
— Виж това!
Сочеше към купчина вечерни вестници на щанда за пресата.
На първа страница, с едри цял инч букви, пишеше:
— Вземи един — казах, измъкнах ръката си и се затворих в кабинката. Поръчах разговор с апартамента на Пола и зачаках. Чувах как телефонът звънеше, но никой не отговори. Стоях така, сърцето ми бумкаше, слушалката беше залепнала за ухото ми. Вслушвах се и чаках.
Трябваше да е там. Разбрали се бяхме, че Анона не бива да остава сама.
Кермън се приближи и се взря в напрегнатото ми лице през стъклената врата. Кимнах му с глава, прекъснах връзката и помолих телефонистката да опита отново.
Докато я чаках да се свърже, отворих вратата.
— Никой не отговаря — казах. — Телефонистката опитва пак.
Лицето на Кермън помръкна.
— Давай да тръгваме. Имаме още доста път.
— Тръгването ще почака малко — отвърнах и точно, когато се канех да затворя, телефонистката се включи и ми съобщи, че линията е в ред, но никой не отговаря.
Затворих телефона и двамата излезнахме от магазинчето Подкарах буика по главната улица и веднага щом излезнахме от града, надух скоростта.
Кермън се опитваше да чете вестник, но при тази скорост му беше трудно да го държи стабилно.
— Намерена е днес следобед — извика в ухото ми. — Взела е отрова, след като Салзър е съобщил за смъртта на Куел в полицията. Нито дума за Анона, нито пък за сестра Гърни.
— Тя е първата, която я е хванало шубето — рекох. — Или някой я е отровил. Всъщност, майната й. Страхувам се за Пола.
След време Кермън каза, че никога преди в живота си не е пътувал в по-бясно карана кола и че не би искал да преживее това отново. По едно време стрелката на скоростомера беше заковала на деветдесет и две мили и си остана там, докато профучавахме по широкия крайбрежен път с натиснат клаксон.
Едно ченге от пътната полиция тръгна след нас, но не успя да ни настигне. Задържа се зад нас за около две-три мили, после се загуби от погледа ни. Предположих, че ще предаде описанието ни на следващия град, затова свих по един черен път не по-широк от двайсет фута. Кермън само седеше със затворени очи и се молеше.
Пристигнахме в Оркид Сити за четирийсет и пет минути и това наистина можеше да се нарече каране.
Апартаментът на Пола се намираше на булевард „Парк“, на около стотина ярда от Парк Хоспитал. Префучахме нагоре по широкия булевард и когато заковахме пред блока, гумите изсвистяха, сякаш беше дошъл лобният час в някоя кланица.
Докато стигнем до третия етаж ни се стори, че асансьорът едва крета. Най-накрая спря и ние двамата се втурнахме по коридора към апартамента на Пола. Забих пръст в звънеца и се облегнах с цялата си тежест на него. Чувах как звънеше, но никой не отвори. По челото ми беше избила пот, сякаш току-що излизах изпод душа.
Отдръпнах се.
— Заедно — казах на Кермън.
Хвърлихме се срещу вратата с раменете напред. Вратата беше здрава, но и аие бяхме много здрави мъже. Третият тласък разби ключалката и ни запрати в уютното малко коридорче.
Пистолетите бяха в ръцете ни. Запътихме се през дневната към спалнята на Пола.
Леглото беше в безпорядък. Чаршафът и одеалото лежаха на пода.
Влезнахме в банята и в стаята за гости. Апартаментът беше празен: и двете — и Пола, и Анона — бяха изчезнали.
Хвърлих се към телефона и се свързах с офиса. Трикси ми каза, че Пола не се е обаждала. Съобщи ми, че някакъв мъж, който не се представил, се обаждал два пъти. Казах й да му даде телефона на Пола, ако позвъни отново и затворих.