Кермън ми подаде цигара с леко трепереща ръка. Запалих я несъзнателно и седнах на леглото.
— Най-добре ще е да идем на „Дрийм Шип“ — рече Кермън със свито гърло. — И то бързо.
Поклатих глава.
— Спокойно — отвърнах му аз.
— По дяволите! — избухна той и тръгна към вратата. — Хванали са Пола. О’кей, отиваме там да поговорим с тях. Хайде!
— Спокойно — повторих, без да помръдна. — Сядай и не ставай глупав.
Кермън се приближи до мен.
— Ти да не си луд или какво?
— Да не си въобразяваш, че ще можеш да припариш до оня кораб посред бял ден? — казах аз и го погледнах. — Я помисли малко. Ще отидем, но когато се стъмни.
Кермън направи гневно движение.
— Аз отивам сега. Ако чакаме, може да стане твърде късно.
— О, я млъкни! — рекох. — Сипи си едно питие. Ще останеш тук.
Той се поколеба, после се запъти към кухнята. След малко се върна с бутилка уиски, две чаши и кана студена вода. Приготви питиетата, даде ми едното и седна.
— Абсолютно нищо не можем да направим, ако са решили да я цапнат по главата — казах. — Дори да не са го направили още, ще го направят в момента, в който ни видят да пристигаме. Ще отидем там, когато се стъмни и нито миг по-рано.
Кермън не отговори. Той седеше, отпи голяма глътка и стисна ръцете си една в друга.
Седяхме така, втренчени в пода, без да мислим, без да помръдваме — чакахме и толкова. Оставаха четири часа, може би и малко повече до момента, в който щяхме да можем да предприемем нещо.
В шест и четвърт все още бяхме в апартамента. Бутилката уиски беше преполовена. Пепелникът беше пълен с угарки. Готови бяхме да пощръклеем.
Тогава телефонът иззвъня пронизителен звук, който прозвуча зловещо в тишината на малкото жилище.
— Аз ще вдигна — рекох, тръгнах с изтръпнали крака през стаята и вдигнах слушалката.
— Малой? — беше мъжки глас.
— Да.
— Тук е Шерил.
Не казах нищо, а чаках, като гледах към Кермън.
— Твоето момиче е при мен на борда, Малой-рече Шерил. Гласът му беше мек — просто шептеше в ухото ми.
— Знам — отвърнах.
— По-добре е да дойдеш и да си я прибереш — продължи Шерил. — Да речем около девет. Не и преди това. Една лодка ще те чака на кея, за да те доведе. Ела сам и се придържай към уговорката. Ако доведеш полицията или някой друг със себе си, ще я ударим по главата и ще я хвърлим през борда. Разбра ли?
Отвърнах, че съм разбрал.
— Тогава до девет — рече той и затвори.
IV
Лейтенант Брадли от отдела за изчезнали лица беше набит, обезверен офицер от полицията на средна възраст, който прекарваше дълги часове зад едно скапано бюро в малко кабинетче на четвъртия етаж в сградата на Главното управление и се опитваше да отговори на въпроси, които нямаха отговор. През целия ден и през част от нощта при него идваха хора или му се обаждаха по телефона, за да съобщят за изчезнали близки, като очакваха да ги намери. Нещо, което не беше лесно, след като в повечето случаи мъжът или жената бяха изчезнали, защото им беше писнало от домовете им, от съпругите или съпрузите и полагаха възможно най-големи усилия да не бъдат открити. Работа, с която не бих се заел, дори да ми плащаха двайсет пъти повече, отколкото получаваше Брадли и с която така или иначе не бих се справил.
Зад вратата му от матирано стъкло все още се виждаше светлина, когато почуках. Заучено любезният му, вял глас ме покани да влезна.
Ето го, зад бюрото, с лула в устата и уморени, хлътнали, проницателни кафяви очи. Едър оплешивяващ мъж с торбички под очите. Човек, който вършеше добра работа, за което не получаваше нито признание, нито благодарност, а и не искаше да получи.
Когато ме видя, спокойното му лице се смръщи.
— Изчезвай — рече ми той обезнадеждаващо. — Зает съм. Нямам време да слушам за неприятностите ти. Имам си собствени.
Затворих вратата и се облегнах на нея. Не бях в настроение да слушам любезностите на някакъв лейтенант от полицията, а освен това и бързах.
— Имам нужда от помощ, Брадли — казах. — При това бързо. От теб ли ще я получа или да отивам при Брандън?
Избледнелите кафяви очи придобиха учудено изражение.
— Не е нужно да ми говориш по този начин, Ма-лой — отвърна той. — Какво те мъчи?
— Много неща, но нямам време да навлизам в подробности — прекосих малкото разстояние от вратата до бюрото му, сложих юмруци на попивателната и го погледнах в очите. — Трябва ми всичко, което имаш за Анона Фрийдландър. Помниш ли я? Тя е била една от сестрите на д-р Салзър в санаториума на булевард „Футхил“. Изчезнала е на 15 май 1947.