— Как вървят работите? — рекох и се усмихнах. Ако не беше толкова дяволски хладнокръвна, щях да я целуна.
— Добре. Трудно ли дойде? — опитваше се гласът й да звучи както обикновено, но той леко трепереше.
— Оправих се. Поне засега не знаят, че вече съм тук. Джек и Майк ще пристигнат към девет. Може да ни се наложи да плуваме.
Тя пое дълбоко въздух и стана.
— Знаех, че ще дойдеш, Вик. — После, точно когато вече си мислех, че ще се размекне, тя продължи: — Само че не трябваше да идваш сам. Защо не доведе полицията?
— Не смятам, че щяха да дойдат — отвърнах. — Къде е Анона?
— Не знам. Не мисля, че е тук.
Горещината в каютата ме накара да се изпотя.
— Какво стана? Казвай набързо.
— На вратата се позвъни и аз отидох да отворя-рече ми тя. — Мислех, че си ти. На площадката ме обградиха четирима жабари. Двама от тях се запътиха към спалнята и чух как Анона изпищя. Другите двама казаха, че ще ме отведат на кораба. Единият ме заплаши с нож. Бях сигурна, че ще го използва при най-малкия повод. — Тя направи гримаса. — Слязохме с асансьора и излезнахме на улицата. През цялото време единият държеше ножа опрян в ребрата ми. Чакаше ни кола. Напъхаха ме вътре и потеглихме. Докато се отдалечавахме, видях пред блока да спира голям черен ролс. Единият от жабарите излезе, носейки Анона на ръце. И това посред бял ден. Хората само зяпаха, без да направят каквото и да било. Набутаха я в ролса и повече не я видях. Доведоха ме тук и ме заключиха. Казаха ми, че ако гъкна, ще ми прережат гърлото. Те са ужасни пънове, Вик.
— Знам — отвърнах мрачно. — Срещали сме се. Онзи ролс принадлежи на Морийн Кросби. Може да са завели Анона в къщата й на скалите. — Замислих се за миг и попитах: — Някой досажда ли ти?
Тя поклати глава.
— Искам да огледам кораба преди да си тръгнем. Морийн може да е на борда. Мислиш ли, че ще е безопасно да дойдеш с мен?
— Ако открият, че ме няма, ще обявят тревога. Май по-добре ще е да стоя тук, докато станеш готов да тръгнем. Ще внимаваш, нали, Вик?
Поколебах се, като се питах дали да не се опитаме да се махнем от кораба, след като вече бях намерил Пола или преди това да се уверя, че Анона и Морийн не са на борда.
— Ако не са на тази палуба, ще се откажа — рекох и изтрих лицето си с носната кърпа. — Аз ли имам температура или тази каюта е прекалено гореща?
— От каютата е. През последния час става все по-гореща и по-гореща.
— Сигурно са пуснали парното. Потрай десет минути, детето ми. Дотогава ще се върна.
— Внимавай!
Потупах я леко по ръката, усмихнах й се и се измъкнах на палубата. Пуснах резето: започнах да се движа към кърмата.
— Какво, по дяволите, правиш тук? — викна някакъв глас от тишината.
Едва не излязох от кожата си.
Нисък, набит мъж с моряшка фуражка се беше появил от пустотата. Никой от нас двамата не можеше да види лицето на другия. Взирахме се един в друг.
— Колко пъти трябва да ви се повтаря на вас да стоите настрани от тази палуба? — изръмжа той и се приближи.
Почти бях в ръцете му. Видях как ръката му замахва и се отдръпнах. Ударът се плъзна по рамото ми, Ударих го в шкембето с всичката сила, на която бях способен. Дъхът му агонизиращо замря в гърлото. Той се присви и се опита да си поеме въздух. Забих му такъв юмрук в ченето, че едва не си счупих ръката.
Той се свлече на четири крака и после пльосна по гръб. Наведох се над него, хванах го за ушите и ударих главата му в палубата.
Всичко това стана за секунди. Изтичах до каютата на Пола, дръпнах резето, отворих вратата, разчистих терена, след което замъкнах изпадналия в безсъзнание мъж вътре и го пуснах на пода.
— Налетях право на него — изпъшках, докато се навеждах, за да повдигна клепача му. Беше в безсъзнание и ако се съдеше по лепкавото петно отзад на главата му, щеше да остане в това състояние още известно време.
— Бутни го в онзи шкаф — рече Пола. — Ще го наблюдавам.
Беше бледа, но достатъчно спокойна. Трябваше й доста, за да излезе от равновесие.
Завлякох го до шкафа. Трябваше да го посмачкам и успях да затворя вратата едва след като се облегнах с цялата си тежест върху нея.
— Уф! — въздъхнах и си избърсах лицето. — Там ще му е добре, ако не се задуши. Тук е като пещ, нали?
— Започвам да се безпокоя. Дори подът е горещ. Мислиш ли, че може да има пожар?
Сложих ръка на килима. Наистина беше горещо твърде горещ. Отворих вратата и опипах дъските на палубата. Бяха толкова горещи, че едва не ми направиха мехурче.
— Господи! — възкликнах. — Права си. Този дяволски кораб гори някъде долу. — Хванах я за ръката и я издърпах на палубата. — Няма да оставаш вътре. Хайде, детето ми, последвай ме. Ще хвърлим един бърз поглед и после се качваме на горната палуба. — Погледнах часовника си. Беше девет без пет. — Джек ще се появи след пет минути.