— Продължаваме — казах.
Затичахме се напред Палубата беше вече толкова гореща, че пареше през обувките. Стигнахме някак си до стълбата, водеща към горната палуба. През свистенето на огнените езици дочувахме викове, писъци и трясък на счупено стъкло.
Изкатерихме се горе. Край парапета се бяха стълпили мъже и жени във вечерно облекло, които крещяха като обезумели. Димът беше обвил с черната си плащеница кораба. Горе беше почти толкова горещо, колкото и долу.
Видях как трима четирима от моряците се опитваха да овладеят паниката. Със същия успех биха могли да се опитат да затръшнат въртяща се врата.
— Джек вече би трябвало да е някъде наоколо — викнах на Пола. — Стой близо до мен и да опитаме да си пробием път до парапета.
Запробивахме си път през боричкащата се тълпа. Някакъв мъж сграбчи Пола и я запрати встрани от мен. Не знам какво си въобразяваше. Лицето му се свиваше конвулсивно, очите му гледаха диво. Вкопчи се като обезумял в мен и аз му забих такъв юмрук в ченето, че се завъртя, след което разбутах тълпата и си пробих път към Пола.
Някакво момиче, чиято горна част на роклята беше разкъсана, се хвърли на врата ми и изпищя в лицето ми. Дъхът й толкова силно лъхаше на уиски, че едва не се изприщих. Опитах се да се освободя от пея, но ръцете й само дето не ме задушиха. Пола я издърпа и я зашлеви доста силно. Момичето залитна към тълпата, пищейки като локомотивна сирена.
Накрая се добрахме до парапета. Цялото море наоколо беше осеяно с лодки, които прииждаха от всички страни. Водата сякаш беше оживяла.
— Ей, Вик!
Това беше гласът на Кермън, който се опитваше да надвие врявата и ние го видяхме да стърчи до парапета недалеч от нас. Беше се хванал за сенника и от-ритваше обезумялата тълпа всеки път, когато тя заплашваше да го откъсне от опората му.
— Хайде, Вик!
Бутнах Пола пред себе си. Добрахме се до него не без борба, в която Пола едва не изгуби роклята си.
Кермън се усмихваше развълнувано.
— Нужно ли беше да подпалваш кораба? — викна той. — Ама че паника! Какво им е станало на тия, бе? Ще бъдат на безопасно разстояние седмици преди тази съборетина да е потънала.
— Къде е лодката? — попитах задъхано и отместих от пътя си един стар развратник, точно когато се опитваше да се прехвърли през парапета. — По-спокойно, татенце — рекох му — Прекалено мокро е за плуване, Всички лодки на света са се запътили насам.
— Ето я — отговори ми Кермън и посочи под себе си. Той покачи Пола на парапета, докато аз се опитвах да попреча на останалите мераклии да я последват. Помогна й да стъпи на въжена стълба, закачена отстрани на кораба, и тя слезе по нея като опитен моряк.
— Вие — не, мадам — викна Кермън, когато едно момиче започна да си пробива път към него. — Това е частна група. Опитайте малко по-натам.
Момичето изпищя истерично, хвърли се към него и обви ръце около краката му.
— За Бога! — извика той. — Ще ми свалите панталоните! Ей, Вик, помогни ми. Тая мадама е луда.
Преметнах се през парапета и стъпих на стълбата.
— Мислех, че такива ти харесват. Вземи я, щом пък чак толкова ти се натиска.
Не знам как се беше отървал от вея, но след като скочих в лодката, той се спусна по стълбата и едва не ме хвърли зад борда, когато се изтърси вътре.
— Успокой се — казах му и го хванах, за да възстановя равновесието му.
Майк беше включил мотора и лодката започна да се отдалечава от кораба. Трябваше да си пробиваме път. Броят на отправилите се към „Дрийм Шип“ лодки беше наистина нещо забележително. Същински Дюнкерк22.
— Добра работа свърши! — казах на Майк и го потупах по широкия гръб. — Момчета, дойдохте почти навреме — Погледнах назад към „Дрийм Шип“. Сега долната палуба вече гореше и димът беше обгърнал кораба отвсякъде — Чудя се за колко ли е застрахован?
— Ти ли го подпали? — попита Кермън.
— Не, глупако! Шерил е мъртъв. Някой го е застрелял и е подпалил кораба. Ако не бяхме го видели, никога нямаше да се разбере какво е станало с него.
— Доста скъпичко погребение — отбеляза равнодушно Кермън.
— Не и ако корабът е застрахован. Говори си с Пола. Аз искам да хвърля един поглед на това — и извадих от джоба на панталона си досието на Анопа Фрийдландър.
Кермън ми подаде фенерче.
— Какво е това? — попита той.
Погледнах първата страница на досието, като едва вярвах на очите си.
— Вик — обади се Пола, — не е ли по-добре да решим какво ще правим?
— Да правим ли? Джек и аз тръгваме незабавно по дирите на Анона. Искам ти да кажеш на Мифлин за Шерил. Накарай го да отиде колкото се може по-бързо в къщата на Морийн Кросби на скалите. Всичко ще приключи още тази нощ.
22
Дюнкерк — френски пристанищен град на Северно море, станал през Втората световна война символ на отчаяно отстъпление.