Тя погледна Джек.
— Не е ли по-добре ти да се срещнеш с Мифлин?
— Нямаме време. Ако Анона е в къщата на Морийн тя е в опасност.
Кермън се наведе към мен.
— Каква е цялата тази работа?
Размахах досието под носа му.
— Всичко е тук, а онзи тъпанар Мифлин не го е сметнал за достатъчно важно, за да ми го каже. От 1944 Анона е страдала от ендокардит. Казах ти, че се опитват да задържат котката в торбата. Е, сега вече я изпуснаха.
— Анона има болно сърце? — облещи се насреща ми Кермън. — Намекваш за Джанет Кросби, нали?
— Чуй описанието, което дават на Анона — рекох. — Пет фута, тъмнокоса, кафяви очи, закръглена. Помисли над това.
— Но това не е вярно. Тя е висока и руса — каза Кермън. — За какво говориш?
Пола схвана.
— Тя не е Анона Фрийдландър. Това е, нали?
— Сто процента не е Анона — отвърнах развълнувано. — Не разбирате ли? Анона е тази, която е умряла от сърдечна недостатъчност в Крестуейс! А момичето в санаториума на Салзър е било Джанет Кросби!
III
Стояхме в подножието на почти отвесната скала и се взирахме нагоре в тъмнината. Далеч в морето огромна червена светлина на хоризонта определяше местонахождението на горящия „Дрийм Шип“. Гъба от пушек се очертаваше на фона на нощното небе.
— Там горе ли? — попита Кермън. — За какво ме мислиш — за маймуна?
— Това е нещо, което е по-добре да обсъдиш с баща си — отвърнах и се подсмихнах в мрака. — Няма друг път. Главният вход се охранява с две задвижваща се с електричество врати и с цялата бодлива тел на света. Ако искаме да влезем вътре, това е начинът.
Кермън се дръпна назад, за да разгледа повърхността на скалата.
— Има поне триста фута — рече той със страхопочитание. — Ще благославям всеки един от тях!
— Е, хайде. Поне да се опитаме.
Първите двайсет фута бяха лесни. Основата на скалата беше от големи камъни, по които не беше трудно да се изкачваш. Спряхме един до друг върху един от тях и аз насочих лъча на фенерчето си към мрака. Над нас се издигаше грапавата повърхност на скалата, която близо до върха се издаваше напред и оформяше, както изглеждаше, непреодолима преграда.
— Ей тая част ми е любима — рече Кермън, като посочи. — Там, където е издадено. Ще падне голяма веселба, докато я изкачваме: ще трябва да драпаме с нокти и зъби.
— Може да не е чак толкова лошо, колкото изглежда — отвърнах, но и на мен самият не ми харесваше. — Ако имахме въже…
— Ако имахме въже, щях да се отдалеча тихичко и щях да се обеся — рече мрачно Кермън. — Това щеше да ми спести време и доста усилия.
— Я по-тихо, дяволски песимист такъв! — скастрих го и започнах да пълзя нагоре по скалата. Имаше стъпалца и хватки и ако скалата не беше отвесна, щеше да бъде съвсем лесна за изкачване. Не при това положение на нещата си давах сметка, че едно подхлъзва-не щеше да сложи край на катеренето и на мен самия. Щях да падна право надолу и нищо нямаше да може да ме спаси.
Когато изкачих около петдесет фута, спрях да си поема дъх. Не смеех да погледна надолу. Дори най-малкият опит да се отлепя от скалата щеше да наруши равновесието ми и щях да падна.
— Как се справяш? — изпухтях и се притиснах към повърхността на скалата с поглед, вперен нагоре към звездното небе.
— Както се очакваше — изстена Кермън. — Учуден съм, че още съм жив. Мислиш ли, че е опасно или само си въобразявам?
Хванах се за една издатина и напреднах с още няколко фута.
— Опасно е само ако паднеш; тогава вероятно ще е и фатално — отвърнах.
Продължихме нагоре. Изведнъж чух, шум от търкалящ се надолу камък и Кермън затаи дъх. Косата ми настръхна.
— Внимавай с тези камъни — изпъшка Кермън. — Един току-що ми остана в ръката.
— Ще внимавам.
Когато изминах около една четвърт от пътя, неочаквано се озовах върху широка четири фута издатина, отпуснах се върху нея, легнах по гръб и се опитах да си отдъхна. Усетих, че вратът ми и гърбът ми са покри ги със студена пот. Ако знаех, че ще е толкова зле, щях да опитам вратите. Сега вече беше късно. Би могло и да е възможно да се изкачим, но щеше да е невъзможно да слезем.
Кермън се присъедини към мен. Лицето му лъщеше от пот, краката му трепереха.
— Това ме отказа от алпинизма — изпъшка той. — По едно време бях достатъчно глупав да си мисля, че е забавно. Смяташ ли, че ще можем да преодолеем онази издатина?
— Ще ни се наложи — отвърнах, като се взирах нагоре в тъмнината. — Вече нямаме друг избор, освен да продължим. Я си представи да решим да слизаме?
Отново насочих лъча на фенерчето нагоре. Вляво имаше широка четири фута пукнатина, която заобикаляше издатината.