— Видя ли? — рекох. — Ако се подпираме с крала и с рамене към онази пукнатина, можем да се изкачим покрай издатината.
Кермън пое дълбоко въздух.
— Ама че идеи ти идват — отвърна. — Това не може да стане.
— Мисля, че може — казах, оглеждайки стените на пукнатината. — И смятам да опитам.
— Не ставай глупак! — в гласа му прозвуча паника — Ще се подхлъзнеш.
— Ако предпочиташ издатината, давай. Аз ще мана по този път.
Изправих се, намерих основа за крака си, прокарах ръка по повърхността на скалата, докато не намерих за какво да се хвана и отново тръгнах да се изкачвам. Беше бавно и трудно. Слабата лунна светлина не ми помагаше особено и през повечето време трябваше да търся хватките пипнешком. Когато главата и раменете ми се изравниха с долния край на процепа, издатниката, върху която бях стъпил, поддаде. Усетих за част от секундата как помръдва, преди да се търкулне надолу и се хвърлих към процепа в отчаян опит да намеря опора. Пръстите ми напипаха някаква издатинка и аз увиснах на нея.
— Спокойно — викна Кермън, паникьосано като старица, чиято рокля е пламнала. — Задръж така. Идвам.
— Стой, където си — изпъшках. — Само ще те повлека със себе си.
Опитах се да намеря опора за краката си, но обувките ми само застъргаха по скалата и не намериха нищо. После понечих да се изтегля нагоре, като се опитвах да издърпам цялата си тежест с върховете на пръстите си, но това беше невъзможно. Успях да се изтегля на няколко инча и това беше всичко.
Нещо докосна крака ми.
— Спокойно — извика умолително Кермън и насочи крака ми към рамото си. — Сега се отпусни върху мен и се изтегли нагоре.
— Ще те блъсна надолу, глупако! — изпъшках.
— Хайде! — гласът му трепереше. — Хванал съм се добре. Бавно и сигурно. Не прави нищо прибързано.
Нямаше какво друго да се направи. Прехвърлих тежестта си много предпазливо върху рамото му, после преместих ръката си върху по-здрава опора.
— Започвам — изпъшках. — Става ли?
— Да — отвърна Кермън и аз усетих как се стегна.
Надигнах се на ръце и рамене и се плъзнах нагоре към пода на цепнатината. Легнах запъхтян, докато главата на Кермън не се появи над издатинката и после изпълзях напред и го издърпах до себе си. Легнахме един до друг и само мълчахме.
След малко се изправих несигурно.
— Страхотна нощ ни се очертава — казах и се облегнах на стената на цепнатината.
Кермън ме погледна косо.
— Да — рече. — Ще получа ли медал?
— Не, но ще те почерпя едно питие — отвърнах, поех си дълбоко въздух, забих рамене в стената и вдигнах крака срещу отсрещната стена. Като натисках силно с рамене и крака, успях да достигна седяща позиция между двете стени.
— По този начин ли смяташ да се придвижваш — попита ужасено Кермън.
— Да. Това е стар швейцарски обичай.
— Аз също ли трябва да го направя?
— Освен ако не искаш да останеш тук до края на дните си — отвърнах безчувствено. — Няма друг начин.
Започнах да се придвижвам нагоре. Острите ръбове на скалата се забиваха в лопатките ми. Ставаше бавно, но все пак напредвах. Ако мускулите на краката ми не откажеха, щях да се добера до върха. Ако откажеха обаче, падането щеше да е бързо и болезнено.
Продължавах да се движа. Предпочитах да се изкачвам оттук, пред перспективата да пробвам издатината. Когато изминах една трета от разстоянието, трябваше да спра да почина. Усещах краката си така, сякаш бях пробягал сто мили. Мускулите на бедрата ми трепереха.
— Как е, приятелю? — викна Кермън и насочи фенерчето си към мен.
— Добре. Все още съм цял — отвърнах неуверено. — Изчакай ме да стигна до върха и тогава започвай.
— Качвай се спокойно. Аз не бързам.
Тръгнах отново — бавна работа! Раменете започваха да ме болят. Продължавах да гледам нагоре към осеяното със звезди небе. То сякаш се приближаваше. Може би само се надявах да е така, но това ме вдъхнови да продължа. Дъхът ми излизаше със свистене през стиснатите зъби. Краката ми започнаха да изтръпват. Раменете ми бяха издрани. Нагоре и нагоре. Инч по инч. Знаех, че връщане назад няма. Трябваше или да стигна догоре, или да падна.
Пукнатината започна да се стеснява и това ми подсказа, че минавам покрай издатината. Придвижването стана по-трудно. Коленете ми бавно започнаха да, се допират до брадичката. Полето ми за действие се смаляваше. После изведнъж спрях. Не можех да продължа по-нататък. Над мен пукнатината се беше стеснила до три фута. Стегнах се, извадих фенерчето и насочих лъча към стената над мен. Близо до мен от скалата беше израснал храст. Отдясно имаше тесен издатък — върхът на издатината.