— Твоя ли беше идеята да застрелят бащата на сестра Фрийдландър?
На лицето й се изписа отвращение.
— Какво друго можех да направя? Ако той ти беше казал, че тя е имала болно сърце, щеше да разбереш каква е работата. Бях изпаднала в паника. Помислих си, че ако го убием и успеем да измъкнем досието й от полицията, ще можем да продължим. Но сега ми се струва безнадеждно.
— Значи Джанет е тук?
Тя вдигна рамене.
— Да, тук е.
— И ти се опитваш да решиш какво да правиш с нея?
— Да.
— Нещо да ти е хрумнало?
— Може би.
Допих питието си. Имах нужда.
— Ти си застреляла Шерил, нали? И си подпалила кораба?
— Доста неща си научил.
— Ти го направи, нали?
— Ами да. Знаех, че ще ме предаде, ако полицията го хване. Така или иначе, той вече беше неудобен. Много забавно беше да подпаля тоя кораб. Винаги съм го мразила. Добре ли гореше?
Казах, че е горял много добре.
Седяхме известно време като се гледахме.
— Чудя се нещо — рече неочаквано тя. — Не бихме ли могли да станем съдружници? Струва ми се толкова безсмислено да давам всичките тези пари на някакви мухлясали дърти учени. Трябва да са останали почти два милиона.
— И как ще станем съдружници?
Тя захапа палеца си и се замисли как щяхме да станем съдружници.
— Разбираш ли, тя ми е сестра. Не мога да я държа дълго тук. Ако научат, че е жива, ще загубя парите. По-добре би било да умре.
Не отговорих нищо.
— Три или четири пъти отивах там с пистолет — продължи тя след дълга пауза. — Но всеки път, когато се канех да натисна спусъка, нещо ме спираше. — Погледна ме и каза: — Ще ти дам половината от парите.
Загасих цигарата си.
— Да не би да предлагаш аз да го направя?
Този път празната й усмивка стигна до очите.
— Помисли си какво би могъл да направиш с толкова пари.
— Мисля, но още не съм ги получил.
— О, ще ти ги дам. Още сега ще напиша чек.
— Винаги можеш да анулираш чека, след като вече съм ти свършил работата, нали? Можеш да ме застреляш, както застреля Шерил — рекох и й хвърлих един от тъпите си погледи.
— Когато кажа нещо, го правя, а когато обещая нещо, го изпълнявам — отвърна търпеливо тя. — А освен топа, можеш и да ме имаш.
— Мога ли? — опитах се гласът ми да не прозвучи толкова неентусиазирано, колкото се чувствах. — Чудесно — станах. — Къде е тя?
Тя ме погледна, лицето й беше безизразно, но някъде горе на лявата й буза един нерв започна да трепка.
— Ще го направиш ли?
— Не виждам защо не. Дай ми пистолета и ми кажи къде е тя.
— Не искаш ли първо да напиша чека?
Поклатих глава.
— Вярвам ти — отвърнах и се надявах, че не съм прекалил с тъпия поглед.
Тя посочи една врата в другия край на стаята, която беше точно срещу вратата към верандата.
— Там е.
Станах.
— Тогава ми дай пистолета. Трябва да изглежда като самоубийство.
Тя кимна.
— Да, мислех си за това. Нали… нали няма да й причиниш болка?
Сега в очите й се появи празнота. Умът й сякаш беше някъде далеч.
— Пистолетът — повторих и я докоснах.
— О, да — тя потръпна, намръщи се и се огледа разсеяно. — Беше някъде тук. — Нервът подскачаше като жаба под кожата й. — Мисля, че трябва да е в чантата ми.
Чантата беше в едно от креслата. Тя се насочи натам, но аз я изпреварих.
— Не си прави труда — рекох. — Аз ще го взема. Седни и се успокой.
Взех чантата и отворих закопчалката.
— Не я отваряй, Малой! Обърнах се бързо.
На прага на верандата стоеше Менфред Уилет. В ръката му имаше автоматичен пистолет, който беше насочен към мен.
V
Морийн извика пронизително:
— Глупак такъв! Защо не изчака? Щеше да го направи! Тъпо, безмозъчно същество такова!
Студените очи на Уилет се преместиха от мен върху нея.
— Разбира се, че нямаше да го направи — отвърна той грубо. — Трябваше му пистолетът ти. Сега мълчи и ме остави да се оправям.
Тя се наежи и се хвърли към мен. Тъмните й очи светеха трескаво.
— Нямаше ли да го направиш? — попита тя. — Нямаше ли?
Поклатих глава.
— Не — отвърнах и й се усмихнах.
— Това продължи достатъчно дълго — каза Уилет и влезна в стаята. — Седни — приближи се той до мен. — Искам да си поговорим. Ти също седни. — Това се отнасяше за Морийн.
Аз седнах, но тя — не. Стоеше неподвижно и гледаше Уилет. Острите й малки зъби гризяха палеца.