Гостолюбивата Зося и завистливата Янина
Полска народна приказка
Живяла някога в едно планинско селце лукавата богаташка Янина. Всичко живо околовръст от нея пропищяло, дори в гората пани Лиса измамила, пан Вълчо разплакала.
Къщата на Янина била просторна, с керемиди покрита, с дебел зид оградена, с букови капаци прозорците закрити; в избата бъчви с вино наредени, на гредите пушени свински бутове окачени, а хамбарите — пращят от жито.
В съседство с богатата къща се гушела сиромашка колибка — с мухлясал камъш покрита, с прогнила греда подпряна, да се не срути. И живеела в тая колибка вдовицата Зося със седемте си дребни дечица. Тя била толкова бедна, че децата често си лягали с празен стомах. Майката от сутрин до вечер крак не подвивала, ама какво може да направи сама жена, та да изхрани толкова гърла?
В деня преди Нова година трудолюбивата Зося отишла в хамбара, измела раклата, та събрала шепа брашънце и питка на децата замесила.
А портите на Янина широко разтворени, шум и врява — до бога. Цялата улица на варено и печено мирише. Музика свири, гости краковяк танцуват.
Привечер снежна виелица се вдигнала, като била птица се извила. Ето че из гората излязъл немощен старец. Елхичките и брезичките дълбок поклон му сторили, мечокът се събудил, из бърлогата си се измъкнал, дядовата ръка лизнал.
Запътил се старецът към село, дошъл пред богаташката порта и стопанката замолил:
— Милостива пани, позволи ми в къщата ти да пренощувам.
— Хайде, хайде, връщай се, отдето си дошъл! Моята къща е отворена само за богати гости! — викнала Янина и за тръшнала вратата под носа на стареца, едва брадата му не прищипнала.
Нищо не рекъл странникът, само въздъхнал и отишъл в съседната колибка при бедната Зося. Открехнал вратичката, тъкмо когато стопанката вадела от огнището топлата питка. Зося не оставила стареца и дума да издума, веднага за смяна му рекла:
— Добре дошъл, гостенино драг! Седни при огнището да се постоплиш! Заповядай на трапезата да похапнеш! Само че трапезата ни е сиромашка, ама каквото за всички, това и за тебе; ето топла питка и картофки, та и лъжица мед — от есенес съм го скътала, за празника го пазех.
Поблагодарил старецът на гостолюбивата вдовица, по сгрял се на огъня, па седнал край трапезата. Бедна била новогодишната гощавка, ама пък колко весела! Дядото разправял приказки на децата, ръмжел като меца, лаел като лиса, бръмчал като бръмбар, като славей чуруликал — всички животински гласове знаел. В такава забава времето неусетно минава. Когато на децата се приспало, старецът станал от трапезата, сврял се край огнището и захъркал.
Рано сутринта той се събудил, застягал се за път. Зося взела последното къшейче хляб и го мушнала в дядовата торбичка. А той се усмихнал и рекъл:
— Всичко, що почнеш да вършиш тая сутрин, стопанке, до залез да го не свършиш!
Почудила се вдовицата на това пожелание, но си замълчала.
— Догодина пак ще намина. Но ти никому нищичко не казвай за мене.
Така се сбогувал старецът и щом прекрачил прага на колибата, изчезнал, сякаш се стопил в бялата мъгла.
Събудили се едно подир друго децата, искат да идат. За вила се и замаяла Зося с какво да запуши седемте гладни гърла. Нали последния къшей хляб на стареца беше дала. И досетила се тя, че от моминската прикя е останало в сандъка още едно парче тънко ленено платно. Богатата Янина отдавна била хвърлила око на това платно. Искала да го купи, ама малко пари давала. Зося не се съгласила тогава, ала сега, като слушала хленча на гладните деца, въздъхнала и решила да го продаде. Отворила сандъка и си рекла:
„Чакай да го премеря колко лакти е!“
Почнала да мери платното. Мери го, мери, а то не се свършва — изтича от сандъка като млечен ручей, застлало половината стая.
Повикала децата да и помагат. Дошли и те. Мерят, мерят, мерят — не могат да го измерят. Накамарило се платното до потона, няма вече къде да се седне.
Слънцето към пладне отива, а платното все се развива.
Повикали децата съседките да помагат. Мерят, мерят, всички дружно. Вече половината двор с платно постлали, а то тече ли, тече от сандъка.
Слънцето на залез клони.
На двора станало тясно, та излезли на улицата да мерят и нагъват. И все не могат да го измерят.
По здрач, когато слънцето се скрило зад планината, най-после Зося видяла края на платното и захлопнала капака на сандъка.
Всички си отдъхнали. Свършили работата — измерили платното.
На заранта съседите натоварили на девет талиги платното и Зося го откарала в Краков. А там имало него ден новогодишен панаир. Търговците и дали много пари, защото платното било и тънко, и здраво, и снежно бяло, сякаш с ръка не пипано. Такова хубаво платно никой от тях не бия виждал дотогава.