Без да се спира и оглежда, момъкът поклатил глава и отвърнал:
— Вие вървете по него, а моят път е право нагоре.
Спътникът му започнал да го придумва, дори силничко го дърпал за ръкава, ала Мачей помнел добре съвета на бабичката, отскубнал се и без да продума повече, продължил по стръмната пътека, като гледал все напреде си.
Непознатият изрекъл някакво проклятие и се стопил в мрачината тъй ненадейно както се бил появил. Момъкът си отдъхнал и много се зарадвал, че се отървал от тоя нежелан другар. Защото веднага се досетил, че той ще да е дяволът. Маче6 неведнъж бил чувал да разправят, че в такива старомодни немски дрехи нечистият често се завирал между хората, за да им пакости.
Както Мачей си вървял и мислел за тая зла среща, изведнъж зад гърба си дочул страшен шум, трясък, вой и викове:
— Ей го! Дръжте го! Убий те го!
Някой го дръпнал за дрехата, нещо го захапало за крака, ала сърцатият момък не се уплашил и само ускорил крачките си. Виковете полека, полека заглъхнали. Изведнъж ярка светкавица прорязала звездното небе, планината потреперила от силен гръм и цялата клисура пламнала. Вековни дървета горели, пращели и рухвали с трясък, огнена стена преградила пътя на момъка.
„И това ще да е една от лукавщините на нечестивия, иначе как тъй от ясно небе гръм ще удари?“ — помислил си Мачей.
Вместо да се уплаши, той смело закрачил право към средището на пожара. Огнени езици съскали и облизвали стъпките му, смраден дим го стискал за гърлото, а нашият момък все вървял и вървял, докато най-после огнената завеса изтъняла и през нея се провидял върхът — на един хвърлей камък. Ала сега нова пречка: висока гладка канара препречвала пътя и под нея се било проснало едно седемглаво чудовище. Щом зърнало момъка, то се изправило настръхнало, заблещило стръвно кръвясалите си очи и засъскало страховито. И пред тая напаст Мачей не отстъпил. Втурнал се напред и замахнал с косата. В същия миг чудовището се провалило вдън земя и на мястото му зейнало гърлото на тъмна пещера.
Момъкът безстрашно влезнал в пещерата и тръгнал опипом в мрачината. Като повървял малко, отпреде му се мярнала светлинка, която с всяка крачка се увеличавала. Скоро Мачей се намери сред една чудно хубава градина: в нозете му ухаели пъстри цветя, овощни дръвчета протягали примамливо към него клонки със сочни плодове, Мачей, макар да усещал, че празният му стомах се гърчи и напуканите от жажда уста се пълнят със слюнка, не се излъгал и не протегнал ръка да откъсне плод.
Като повървял още малко, пътеката го отвела в един прекрасен дворец. Вътре стените били от чисто злато и едри кристали пръскали гальовен светлик. Наоколо били наредени тежки сандъци, пъпни до горе със сребро, злато и драгоценности — сякаш съкровищата на целия свят били събрани тук. Уморените нозе на Мачей потъвали в меки килими, а широки миндери го приканвали да легне да почине. Изведнъж се разнесла приятна музика. Към момъка се втурнали като рояк пеперуди девойки, коя от коя по-красива, и със сладките си гласове завикали:
— Добре дошъл, юначе! Спасителю наш, остани при нас. Ще имаш всичко. Що желае сърцето на човека, и ние ще бъдем твои признателни робини.
Ала момъкът и сега не се поддал на дяволската примамка; махнал с ръка и мигом всички хубавици с ядни викове отлетели нанякъде.
Стигнал Мачей до една голяма желязна врата — на вид тежка, да не я помръднеш. А щом той само я докоснал, тя безшумно се разтворила и в очите на измъчения момък блеснали лъчите на изгряващото слънце. Най-сетне той бил достигнал целта си: на няколко крачки видял многолетното дърво, чиито сребърни листа при лекия утринен повей звънтели тихо и свирепи нечута от никого досега песен; струите на животворния извор, бликащи изпод корените, и пригласяли.
Със сетни сипи Мачей се довлякъл до извора и започнал жадно да пие. С всяка глътка той усещан как в него избликват нови сили, гладът му изчезнал. Скочил бодър и весел на нозе и се заслушал в шепота на дървото:
— Извади, юначе, каната от дъното на извора и я напълни с животворна вода. Откърши вейка от моите клони и по обратния път на всяка стъпка пръскай с нея вода наляво и надясно…
Погледнал Мачей в извора и на дъното съзрял да блести златна кана. Извадил я, загребал вода и преди да си тръгне, откършил една вейка, обсипана със сребърни писта. Щом поръсил желязната порта с вода, тя треснала и се пръснала на хиляди парчета. Из зейналия тъмен проход с писъци излитнало цяло ято прилепи и се зареяни кой знае къде. Момъкът тръгнал по обратния път, гледа — няма ни дворец, ни девойки, ни градина… Скоро се измъкнал от дупката, а тук чудо: дърветата си стояли зелени и прави, сякаш преди малко не е бушувал адски пожар.