Джеймс Кан
Полтъргайст
В някои неща трябва да вярваш, за да видиш.
Глава I
„Вие гледате телевизионен канал «Куеста Верде Телевижън». Програмата ни за днес завърши. Можете да ни гледате отново в шест и трийсет с информация за трафика, а дотогава ви желаем приятно прекарване на утринните часове.“
Американският флаг рязко изчезна от екрана и моментално бе сменен от съскането на електронните снежинки, хвърлящи свръхестествена синкава светлина на стаята. Стив Фрийлинг спеше дълбоко в креслото си на 15 фута от телевизора. По пода около него бяха разхвърляни карти на земни участъци и парцели, а коленете му бяха затрупани с договори за аренда. Ако се изключи шумът от телевизора, къщата бе тъмна и тиха.
В голямата спалня на втория етаж откъм фасадата жената на Стив — Дайан — беше прегърнала кротко възглавницата, несмущавана от сънища или съмнения. Дантелените пердета пред отворения прозорец се полюляваха от лекото дихание на нощта. Навън бе есен и във въздуха витаеше сянката на настъпващата зима.
До спалнята на Дайан се намираше стаята на Дейна. Дейна беше на петнайсет години, симпатична и тъмнокоса. Тя похъркваше, а едната й ръка беше отпусната върху личния й телефон. Купчина джинси край леглото, куп тетрадки върху стола, дневник, изправен върху несесера.
До спалнята на стопанина беше детската стая. Седемгодишният Роби спеше неспокойно, стиснал лапата на плюшеното си мече. Подът бе обсипан с играчки, дрехи, моливи и други подобни неща — жизнерадостният безпорядък на най-малките. Палячо от плат седеше наклонен на една страна в люлеещия се стол. В другия край на стаята, в легло сполучлива имитация на койка, спеше петгодишната сестричка на Роби — Керъл Ан. Няколко минути след два и трийсет през нощта Керъл Ан отвори очи.
Тя седна безшумно в леглото, провеси крачката си до пода, прошляпа навън от стаята и по коридора до стълбището. Очите й бяха отворени, но нямаха никакъв израз. С еднакъв успех погледът й можеше да бъде насочен както навън, така и навътре. Малките й крачка я понесоха внимателно надолу по стъпалата в мрака, покрай входната врата и до стаята, където баща й се бе отпуснал в креслото си.
Телевизорът изпълваше стаята със специфичното си излъчване, наполовина синьо, наполовина бяло и несекващата му дълга въздишка очакваше началото на сутрешното предаване. Керъл Ан се движеше, като че ли не виждаше заспалия си баща. Тя мина покрай него, без да променя посоката на погледа си, приближи се до окото на телевизора, взря се в неговата дълбочина, докосна лицето му с малката си ръчичка.
— Здрасти — прошепна тя. — Кой си ти?
На горния етаж Дайан се изправи рязко. Тя изведнъж почувства студ и широко отвори очи. Стив не беше до нея. Тя бързо стана, наметна халата си, затвори прозореца и изтича надолу. В момента, в който влезе, Стив се събуди, разсипвайки документите по пода. Те се спогледаха, а после насочиха погледи към Керъл Ан.
Носът на малкото момиченце бе прилепен към изпълнената със статично електричество лъчева тръба, погледът й следеше танцуващите светлинки, като че ли те подаваха тайни сигнали, видими само за нейните очи.
— Къде си? — пропя тя. — Ела по-наблизо, искам да те видя!
Дайан се вгледа тъжно в дъщеря си и потрепери.
Районът Куеста Верде се намираше на шейсет и седем мили североизточно от Сан Клементе и обхващаше над триста акра земни парцели. Разбира се, той не бе още съвсем благоустроен. Жителите бяха нови, но благонадеждни и той бързо щеше да се развие.
Стив Фрийлинг играеше важна роля в това развитие. Неговото семейство първо се засели в Куеста Верде, още когато Роби беше бебе. Първо се засели, първо засади трева. В началото земята беше безплодна — хълмиста местност, обрасла главно с треволяк. Те обаче прокараха водопровод, засадиха храстчета и фиданки и пуснаха корени. Истински крайградски пионери.
Стив бе и търговски агент номер едно за целия район. За него бе лесно — той вярваше в това място, вярваше в този начин на живот. Имаше свой дом върху парче земя, имаше семейство, работа, бъдеще. Имаше мечта. Той беше доволен от целия свят.
Ето това бе неговата мечта — в този ноемврийски неделен следобед, както и всяка друга неделя, тя го заобикаляше като сладък сън.
Емерсън, съседът, косеше ливадата си; жената на Емерсън — Елен — лежеше по гръб върху плажната скара и разтриваше кокосово масло по бедрата си; Делани, съседът от другата страна, наместваше стола си на верандата и се готвеше да наблюдава как отборът „Ремс“ ще размаже по целия екран „Рейдърс“; трима юноши играеха на фризби в средата на улицата, а златната хрътка на Стив — Е. Бъз — преследваше от един играч към друг пластмасовата чиния; пушек от скарите премрежваше слънцето и прозрачният въздух излъчваше свежест.