„… Можете да ни гледате отново в шест и трийсет с информация за трафика, а дотогава ви желаем приятно прекарване на утринните часове.“
Флагът бе сменен от обсипан с бели снежинки екран, след като „Куеста Верде Телевижън“ спря да излъчва. Навън продължаваше да вали, равномерно, без посока и ярост. Вятърът също като че ли бе отслабнал. Сега светкавиците бяха толкова далеч, че едва проблясваха на хоризонта, като леко смущаваха статичния шум на телевизора. Гръмотевиците бяха замлъкнали съвсем.
Четири тела спяха дълбоко в голямото легло — Стив, Роби, Керъл Ан и Дайан. Те изглеждаха тебеширени под излъчването на телевизора, имаха вид на привидения. В цялата къща цареше тишина.
Внезапно Керъл Ан отвори очи. Тя седна, припълзя до края на леглото, смъкна се на пода и тръгна към телевизора.
Върху екрана се движеха сенки, образувани от снежинките.
— Здрасти — дрезгаво прошепна тя.
Сдържани въздишки се процедиха от екрана. Глас. Не, множество гласове, които се движеха, както се движеха и сенките. Полуформи с полугласове, викащи, движещи се, сменящи се.
— Не те чувам — учудено отвърна Керъл Ан. Тя не бе уплашена, а само любопитна или просто малко озадачена. — Там ли си?
Въздишките се усилиха. Сега по екрана пробягнаха слаби светлинни проблясъци, подобни на микроскопични фотонни експлозии, кристалчета от светлина. Керъл Ан протегна ръка.
Една ръка се протегна към нейната.
Ръка от дим, безформена и безплътна, се източи от телевизионния екран към малкото момиченце. Без форма, но все пак приличаща на ръка с пръсти, които се извиха нагоре, после надолу, за момент обхванаха главата й опипаха я, погладиха косата й и усетиха нейната мекота, нежното й вратле.
После това подобие на ръка се издигна над момиченцето, изтегна се по-нататък в стаята, протегна пулсиращите си пипала във формата на ръка от ектоплазма, която с всяка секунда се удължаваше, оставайки закрепена към екрана — изтегляше се, докато ръката надвисна над леглото, над мирно спящите в него.
Бавно и внимателно тя се спусна към леглото, над всяка фигура поред. Първо се спря над момчето, забоде студен пръст в малката падина на гърдите му, потупа го по бузата, заглуши похлипванията му.
После бе Дайан. Тя пропълзя по кожата й, притисна я, мина по нея, докато друг от пръстите се обви около крака на Стив, обхвана го и се удължи.
Сега отново се вдигна, увисна във въздуха над тях. Керъл Ан наблюдаваше очаровано. Пръстите не спираха да се движат и да опипват. Накрая опряха в стената над леглото и спряха зеленикави, приличаща на пипало ръка, протегнала се по цялата дължина на стаята. Тя стана по-ярка, наля се със светлина…, докато изведнъж се изстреля от телевизора срещу стената с едно оглушително „бу-ум“.
Всички се събудиха и наскачаха. Роби веднага заплака. Стаята изведнъж започна да се тресе, прозорецът се пукна, картини изпопадаха от стените, електрическите крушки експлодираха. Керамичните фигури прелетяха през цялата стая и се разбиха в гардероба.
После, също така внезапно, всичко замря. Стаята потъна в неестествена тишина. Навън бурята премина окончателно.
В продължение на един дълъг миг никой — и нищо — не помръдваше.
И тогава Керъл Ан прошепна:
— Те са тук.
Глава II
Понеделник сутрин. Стив започна да почиства боклуците край къщата — клонът, който светкавицата отцепи от дъба, туфи изкоренени храсти, лишеи, мокри хартии. Пълен безпорядък.
Зад гърба му булдозер копаеше дълбок ров в земята, полегат в единия край и отвесен в другия — подготовка за басейна. Вътре в къщата се чуваше как Дайан шета в кухнята и трака с чиниите, приготвяйки закуската. Просто още един обикновен, напрегнат ранен понеделник.
Бен Тътхил прекоси ливадата откъм къщата си отзад с ръце в джобовете. Тътхил беше глупав, плешив и дебел. Стив не можеше да го понася, но все пак се чувстваше задължен да спазва поне съседско приличие. Винаги бе готов да даде на това магаре още един шанс, макар че никога не беше сигурен защо го прави.
— Добро утро Тътхил!
— Тук е като след бедствие. Фрийлинг.
— Да, току-що говорих с губернатора — той ще изпрати помощ всеки момент.
— Казвах ти, че трябваше да отсечеш това дърво още преди години.
Стив разтри коляното си и се облегна на перилата на верандата.
— Това не е толкова страшно. Трудното ще бъде да се разчисти опустошението от земетресението вътре.