Керъл Ан се засрами, погледна надолу, погледна към майка си, изхихика, пак погледна майка си.
— Хайде, Керъл Ан, не бъди толкова глупава. Разкажи на д-р Бремер, както разказа на мен и на татко. Разкажи му онзи за оранжевата птица.
Майчината подкрепа изглежда подейства. Очите на Керъл Ан се разшириха и тя започна да си припомня всички действащи лица от сънищата си.
— Огненият човек? — тя погледна към майка си.
Дайан кимна и Керъл Ан се обърна към Бремер. — Той всъщност не е човек, той всъщност е птица, но наистина е направен от огън.
— Да-а, и какво прави той в съня ти?
— О-о, той лети и е оранжев. И понякога ме взема, но не пари. Понякога обаче падам.
— И тогава какво става?
— Падам. Тогава човекът-сянка се опитва да ме хване, но аз никога не му се давам, заради зъбите му и той също отлита.
— Сънувала ли си този сън повече от веднъж?
Тя кимна.
— Разкажи ми още един.
— Не обичам онзи за звездния човек — той е много шумен — Керъл Ан направи неодобрителна физиономия. — Обичам повече обаче човекът-дърво, освен когато огненият човек го изгаря. Става ми мъчно. Тогава всички започват да плачат.
— Кои всички?
— Всички хора със странни дрехи като в… албума на баба — тя се усмихна на майка си и Дайан й отвърна.
Бремер продължи да я разпитва. Керъл Ан описа един сложен свят на сънища с добри и лоши създания във формата на пламъци, на листа, на съзвездия, на мрак. Създанията играеха с нея, гонеха я, пренебрегваха я и я заплашваха. Имаше и нещо друго — нещо, за което тя не искаше да говори. Нещо, което я караше да замълчи.
След един час д-р Бремер се облегна назад с вид на съзерцателна удовлетвореност:
— Добре, мисля че този път обхванахме доста неща. Бих искал да запишете час след няколко дни и тогава можем да започнем с тестовете.
— Какво е състоянието й? — Дайан се чувстваше объркана, но обнадеждена.
— Мисля, че с нея всичко ще бъде наред — той се усмихна широко. — В течение на следващите няколко седмици ще разграничим тези епизоди, ще ги класифицираме — действителен сомнамбулизъм или автохипноза, или епилепсия…
— Епилепсия!
— Моля ви, не се тревожете. Не мисля, че това е епилепсия, но за по-сигурно ще проверим. Дори и да е това, колкото и малко вероятно да е, имаме всички възможности напълно да го поставим под контрол с медикаменти — изразът на лицето му отново бе сериозен.
— Е, благодаря ви — каза малко задъхано Дайан, като ставаше. — Кажи благодаря, Керъл Ан!
— Благодаря — тя го погледна крадешком.
— Благодаря на теб, малка госпожице — каза докторът. — Твоите сънища са най-интересните.
Когато се прибраха вкъщи, Дайан приготви обяд за двете. Тя не бе сигурна как трябва да приеме казаното от Бремер — посещението я бе оставило едновременно потисната и обнадеждена. Най-важното обаче бе, че на Керъл Ан бе осигурена помощ.
През следващия час тя почистваше спалнята. Парчета стъкло покриваха пода на местата, където бяха паднали и се разбили картините. Парчета мазилка от тавана бяха нападали по килима и белите петна вече се бяха набили в мъха.
Е. Бъз не помагаше много. Косматата златна хрътка, изглежда, бе убедена, че те с Дайан играят на чудесната игра „Тичай зад Дайан и се опитай да изядеш обувката й, докато тя се навежда, бягай надалеч и пак отначало“. Дайан играеше добре, но Е. Бъз печелеше.
След първото полувреме Дайан седна на пода, облегната на тоалетната масичка и запали цигара. Е. Бъз се излетна на леглото, но Дайан бе твърде изтощена, за да му извика да слезе. Когато тя довършваше своята „Вирджиния Слим“, се случи нещо странно. Е. Бъз се изправи на леглото, обърна се към стената и изръмжа. Заръмжа срещу нищото.
— Е. Бъз, какво те прихвана?
Дайан стана и се доближи до стената, която така безпокоеше хрътката. Там нямаше нищо. Просто гола стена над леглото, покрита все още с мръснобялата боя отпреди пет години, нищо… чакай, там имаше нещо ново. Една точка високо на стената, по-скоро петно с размера на 25-центова монета. Кафеникава, тя изглеждаше почти мъхеста. Дайан я докосна — не цапа, но когато помириса пръста си, усети сладникаво-кисел мирис. Кучето излая и отстъпи назад.
Дайан се опита да изтрие петното с мокър парцал, но то не излизаше. Опита с препарата „Ейджакс“ върху гъба, а после с оцет и четка. Не можа да изчисти петното, то дори не стана по-светло. Е. Бъз наблюдаваше цялата операция с подозрение.