— Аз едва ги различавам и сега — каза тихичко госпожа Леърд.
Стив ги заведе в голямата спалня, отвори прозорците и им показа гледката — спокойни вълнисти хълмове.
— Мирише ми на дъжд — заяви Леърд.
— Сега насам — каза Стив и ги поведе по коридора към задните спални. В нашия случай ние използваме тази за детска стая.
Госпожа Леърд влезе, изпробва електрическите ключове и отвори вратата на дрешника. Тук за първи път тя кимна одобрително:
— Големи килери.
Д-р Марта Леш седеше в лабораторията си в Калифорнийския университет в Ървин и преглеждаше някакви данни. Тя беше на 61 години и носеше косата си прибрана, което я правеше да изглежда строга жена, но тя не бе строга.
Бе по-скоро дружелюбна, стига веднъж да се разчупеше външната й сдържаност. Но тук, в лабораторията си, тя запазваше на лицето си сдържания израз — като че ли всичко вървеше по-резултатно благодарение на него. За нея бе обичайно да влияе на обстановката с поведението си специалността й беше психиатрия и вече над десет години тя носеше званието професор.
С времето областта на интересите й се бе променила — от психология към парапсихология, изучаване на паранормалните явления — психокинеза, прераждане, телепатия — всичко това влизаше в сегашната й компетентност. Парапсихологията беше сборна област, която обхващаше неща, в които тя вярваше, неща, в които не вярваше, неща, които трябваше да определя наново всеки път, когато се сблъскваше с тях. Например тя бе убедена — беше си го доказала с експериментите си, — че екстрасенситивното възприятие е реално, макар и не съвсем познато явление: информацията се предава чрез някакво електромагнитно поле с неизвестна честота и дължина на вълната. С психокинезата тя имаше повече трудности — за да се придвижват материални предмети на разстояние, според нейния начин на мислене, беше необходим по-мощен източник на енергия, отколкото можеше да си представи, че излъчва човешкият мозък. Тя все пак не отхвърляше психокинезата. Любимият й цитат бе мисълта на астронома Фред Хойл: „Вселената е не само по-удивителна, отколкото си представяме, тя е по-удивителна, отколкото можем да си представим.“ Д-р Леш беше окачила този цитат на стената над бюрото си.
Въпреки това тя не можеше да приеме някои неща. Не вярваше в прераждането например — защото прераждането предполагаше задължително преселване на душата, а д-р Леш не вярваше в така наречената душа. Тя вярваше в науката.
Но вярваше също така в хората и това смекчаваше сърцето й. Тя гледаше на проучванията си като на изследване както на човешките възможности, така и на природата на вселената. „Учен със златно сърце“ — така я наричаше Марти.
Марти Левандовски беше главният техник на лабораторията, който сега съсредоточено поправяше електроенцефалографа зад д-р Леш. Марти бе на двайсет и три години, смяташе себе си за невъзмутимо конте и едва ли вярваше в нещо друго, освен в чека за заплатата, който получаваше всеки две седмици. Не че не вярваше в експериментите на д-р Леш — те просто не го вълнуваха много. Тук все пак работата бе добра — той се занимаваше с цялата електроника, хората бяха достатъчно приятни, работното време — достатъчно гъвкаво и винаги много симпатични студентки пърхаха наоколо. А Марта бе човек, за когото наистина си заслужаваше да работиш.
— Свършило е мастилото в осми писец, докторе обърна се той към гърба й. — Какво да предприемем в такава ситуация?
— Просто го зареди, нали така е написано в инструкцията ти за работа? — усмихна се тя, без да вдигне поглед от материалите.
Те обичаха да се шегуват един с друг.
Записа на Танджина ли гледате? — запита той.
— Да. Струва ми се, че се забелязва определена закономерност — когато прави добре ПСИ-тестовете, електроенцефалограмата й показва статистически значимо преобладаване на…
— Алфа-вълни, нали?
— Да, алфа, но това малко или повече беше известно от самото начало. Това, което откривам тук — и колкото повече се вглеждам, толкова по-ясно го виждам, — е ПГО-активност. Понто-геникуло-окципитални върхове.
— Същите, които се виждат и при РЕМ-съня ли?
— Точно така. И именно това прави откритието още по-интересно — то като че ли подсказва, че ПСИ-явленията могат да имат връзка със състоянието на сън, което, разбира се, е смешно, както винаги се е смятало.
В стаята влезе Райън и седна.
— Надявам се, че не говорите пак за магии — засмя се той, докато стоварваше книгите си върху масата.