Райън Мичъл беше един от студентите на д-р Леш. Той бе умен, енергичен и самоуверен. Както и Леш, той бе виждал демонстрации на телепатия в лабораторията й, но за разлика от нея той обикновено се надсмиваше над всичко останало поради липсата на убедителни доказателства, поради глупците и шарлатаните, от които гъмжеше гази област.
Райън обаче не бе циник, а просто скептик. Той се придържаше към строги критерии и всичко, което не отговаряше на тези критерии, бе крайно подозрително, беше недостойно, ако не и безсмислено да се занимава с него човек. Той бе a priori скептичен към всичко. Но стига веднъж едно явление да бе издържало строгия му изпит, да не бе унищожено от скрупульозния му анализ и да бе запазило силата си пред погледа на безучастния наблюдател, тогава Райън Мичъл можеше да повярва и щеше да отстоява тази вяра срещу всички нападки.
За нещастие, повечето „доказателства“ за паранормалните явления не можеха да отговорят на строгите му критерии.
Райън бе убеден например, че Танджина шмекерува.
— Марти говореше за мастило — каза д-р Леш, — а аз говорех за електроенцефалограмата на Танджина.
— Мисля, че трябваше да я отрежем — продължи Райън. — Наистина, Марта, тя просто ни води за носа.
— Аз не мисля така, Райън. По две причини. Първо, тъкмо разказвах на Марти, че в нейната ЕЕГ започва да се проявява определена закономерност. Погледни, виж тези върхове на ПГО — те се образуват всеки път, когато записът е положителен за поведенчески паранормално изживяване — Райън започна да разглежда записите, а Леш продължи. — Другата причина, поради която не смятам, че шмекерува, е, че тя е толкова разстроена. Самата тя не вярва съвсем в някои от тези преживявания и със сигурност би искала да се отърве от тях, а освен това, тя никога не би дошла при нас, ако сестра й не бе настоявала „да се излекува“. Не, аз мисля, че при Танджина нещата са истински.
— Истински, така ли — каза саркастично Райън.
Какво имаме за тази нощ? — попита Марти.
— Тази нощ ще приложим всичко — каза Леш, като свали очилата си и разтърка с пръсти очи. — ЕЕГ, предизвикан потенциал, анализ на електромагнитното поле и визуалното наблюдение — първо, под хипноза и после — по време на сън.
— Смятам, че си губим времето. Но по дяволите, та това е просто стажът ми.
— Това с просто животът ми, г-н Мичъл — обади се от прага Танджина.
За момент настъпи неловка тишина, докато тримата се чудеха от колко ли време тя стои там и слуша. За Танджина това не бе нещо необичайно — неловкото мълчание. Тя беше джудже.
— Райън не искаше да те обиди, Танджина — намеси се д-р Леш. — Той е по рождение скептик. Това е просто неговият научен подход.
— Честно ще ви кажа, докторе, не ме интересува дали вярвате във възможностите ми или не, стига да намерите начин да прекратите сънищата ми.
— Ще направим всичко, което е във възможностите ни — любезно каза д-р Леш, — това е всичко, което мога да ти обещая.
Небето бе отново застлано с купести облаци, когато Стив се отправи с колата си вкъщи в понеделник вечерта. Той се надяваше да няма нови сензации, както в неделята. Всички щяха тази нощ да си подремнат добре.
Той изпъшка, когато направи последния завой, излезе от Кънтри скуайър и се насочи към отклонението, водещо към дома му — входът беше преграден с три кофи за боклук.
— Хлапетии — промърмори той, докато спираше колата. Излезе и започна да разчиства пътя.
Преди да успее да размести кофите, на предния вход се появи Дайан и се затича към него.
— Хей, мила — извика той, — познай кой купи току-що парцел 4237?…
— Ела тук, бързо! — запъхтяно каза тя и го сграбчи за ръката.
— Е-хей, чакай малко, спрял съм колата на улицата.
Никога не я бе виждал такава. Изглеждаше бледа и едновременно с това зачервена.
— Остави я, ела бързо, преди пак да е спряло.
Тя го затегли към къщата, по коридора, в кухнята. На челото й бе избила пот, около нея се усещаше атмосфера, наситена с истерия, каквато Стив никога не бе виждал. Тя бе просто на ръба.
— Скъпа, какво става, ти изглеждаш…
— Добре, добре… виж. Добре, сега слушай — Роби и Дейна се хранят у Сандерсънови — държах ги настрана от това, но Керъл Ан е вътре от самото начало. Дейна щеше да се раздрънка или да се притесни, а Роби трябваше да спи следващите три седмици в твоето легло и…
— Дайан, ако обичаш, успокой топката! Просто седни тук за миг и ми кажи…