— Не, дявол да го вземе, ти си седи! — тя извика много по-силно, отколкото и двамата очакваха и двамата останаха изненадани.
Тя снижи гласа си и заразказва:
— Искам да кажа… Просто стой тук. И просто… бъди готов да приемеш всичко.
Влезе Керъл Ан. Тя изглеждаше раздразнена. В ръка носеше каска „Сан Диего Чарджър“ за американски футбол, лицето й бе намръщено.
— Гладна съм — изхленчи тя, — мама не направи вечеря.
— Ще отидем до пицарията, хайде! — изкрещя Дайан, и отново си наложи да се успокои.
Едва сега Стив забеляза тебеширените знаци по пода — стрелки, квадрати, числа като непознати йероглифи. Изведнъж усети внезапен и завладяващ страх, че Дайан си губи разума.
— Дайан, какво става с теб?
Устните на Дайан се разтрепериха, дишането й се ускори, но тя вдигна нагоре ръце, сякаш за да каже: „Добре съм!“ после, с целенасоченост, която не се влияеше от нереалността на ситуацията, тя грабна един от кухненските столове и го постави в средата на кухнята, така че всеки крак да бъде в едно от тебеширените кръгчета на пода.
— Добре — прошепна тя, като че ли знаеше невероятна, страшна тайна. — Добре, сега гледай! Гледай! Готов ли си? Гледай!
Тя пусна стола и отстъпи настрана. Погледът й остана прикован върху предмета. Очите на Стив се местеха от стола към Дайан и обратно. Той пристъпи към нея, но тя вдигна ръце и почти извика:
— Спри! Гледай!
Той видя, невярващ на очите си, как столът започна да трепери. Той вибрираше все повече и повече, докато започна да се движи напред — в началото бавно, после набирайки скорост, докато прелетя през цялата кухня и се спря пред Стив.
Очите на Дайан се разшириха в усмивка на истерична победа. Керъл Ан се прозя и разтърка очи.
Стив клекна пред стола, опипа го за колелца, провери за магнити. Нищо. Вдигна очи към Дайан и веждите му се повдигнаха въпросително.
— Всичко е наред, наред е — усмихна се тя трескаво, готова вече да сподели тайната си. — Виж! Керъл Ан, покажи на татко!
— Гладна съм — захленчи детето.
— Недей да спориш! — тросна се Дайан.
Керъл Ан видя, че беше безполезно да спори. Тя си сложи футболния шлем и седна в средата на голям тебеширен кръг, близо до умивалника. Стив тръгна към момиченцето, но Дайан го задържа. Внезапно Керъл Ан започна да трепери.
Също като стола, тя вибрира няколко секунди и след това излетя направо в очакващите я ръце на Дайан.
— О-о-о, опарих се — оплака се Керъл Ан разтърквайки се отзад, — не искам да играя повече.
— Е? — Дайан хвърли триумфиращ поглед на Стив.
— Какво, по дяволите, е това?
— Искаш ли да опиташ? — Дайан изглеждаше напълно завладяна.
— Какво?
— Няма да повярваш как ще се чувстваш.
— Добре, какъв е фокусът? Къде е магнитът?
Той погледна зад вратата на кухнята. Погледна под умивалника. Погледна Дайан и извика с безнадеждна войнственост:
— Мразя пици! Мразя изненади! И не разбирам какво, по дяволите, става тук!
Дайан почти проплака, като разбра, че всичко това не е само нейното въображение, като разбра, че Стив е също толкова озадачен, колкото й тя.
— Знаех, че едва ли ще мога да ти го обясня — ти щеше да си помислиш, че това са глупости. Затова ти го показах. Но не ме питай как, какво или кой — просто ми помогни да съобразя какво трябва да правя.
На Стив започна да му се прояснява.
— Искаш да кажеш, че няма никакъв трик? — прошепна той.
— Не у нас. Може би някой си играе с някакъв нов, голям генератор или нещо…
— За какво говориш? Генератор — какъв генератор би могъл…
— Откъде да знам? Не съм електротехник.
— Чудя се дали онова, което стана миналата нощ, няма нещо общо с тази работа.
— Наистина ли?
— Да, някакъв вид смущения в…
— Татко, татко — извика Керъл Ан.
Тя, без да иска, беше настъпила една от тебеширените черти и сега се носеше с пълна пара над пода. Стив разтвори ръце тъкмо навреме, за да я хване, при което тя изписка, като че ли той я бе подхвърлил във въздуха.
— Сега може ли да отидем за пица? — запита тя.
— Добър вечер, Бен.
— Фрийлинг. Мисис Фрийлинг.
Тримата стояха на задната веранда на Тътхил. Двамата мъже бяха с ръце в джобовете, ръцете на Дайан бяха скръстени.
— Телевизорът тук е изключен. Ако твоят пак нещо му става…
— Не, не. Няма такова нещо. Ние се чудехме… макар че това ще прозвучи странно да го казвам аз…