— Съмнявам се — промърмори Тътхил.
Миг на неловка тишина. Фрийлингови гледаха в краката си, а неудобството им се засилваше с всяка секунда.
— Да сте забелязвали нещо… Необичайно в последно време — подходи неловко към темата Стив.
Най-малко от всичко му се искаше този нахален съсед да си помисли, че той е свалил гарда.
— Какво необичайно? Необичайно в смисъл на интересно или необичайно в смисъл на странно?
— Ами, в смисъл смущаващо — опита се да обясни Дайан.
— Искате да кажете нещо като… хулиганство? — Тътхил изглеждаше озадачен.
Нещо повече — той започна да гледа с подозрение. Беше се преместил в Куеста Верде, за да се избави от всички тези глупаци и, хулиганчета в града — и защо ги намираше където и да отиде?
Стив започна да съжалява, че въобще е дошъл. Дайан се опита гласът й да прозвучи най-обикновено:
— Ами, нещо като чинии или столове, които сами се движат?
— Не ме интересува, трябваше просто да запазим това за себе си — каза Стив спокойно, но твърдо. — Видя ли израза на лицето на Тътхил? Имаме щастие, че не повика веднага полиция.
Той седеше в леглото до Дайан вечерта на същия ден и се чувстваше глупав и объркан. Тя го погледна със съмнение. Той присви устни.
— Добре де. Тогава утре сутринта ще повикам някого да дойде.
— Някой да дойде? — прошепна тя. — Кой например? Вече проверих справочника на фирмите. Идваха и от „Преместване на мебели“. Може би, ако потърсим на „свръхестествени явления“…
— Добре, добре — вдигна ръце Стив. — Аз имам един план. Тук става нещо, което не можем да обясним. Чувствам се направо смешен…
— Няма от какво да се чувстваш смешен…
— Добре де, а ти как се чувстваш, когато Тътхил ни гледаше, сякаш ни хлопа дъската? Какво смяташ, че ще каже Тийг, ако Тътхил спомене нещо?
Откъм запад се чу гръмотевица и за миг изображението на телевизионния екран потрепери. Дайан се усмихна:
— Той вероятно би казал, че си се побъркал.
— И какво искаш да правиш? Да повикаш екзорсист? Полиция? Сеизмолог? Какво?
— Не ставай глупав, Стивън. А и ти самият току-що каза, че това трябва да си остане между нас.
— Правилно. Добре. Хайде да будим децата. Няма нищо. Да ги събудим, да пренощуваме в мотела „Тревъл лодж“ и да не се връщаме вкъщи, докато не стане безопасно.
— Сега пък ме плашиш. Не се опитвай да ме плашиш, Стивън!
— Не се опитвам да те плаша. Опитвам се да се избавя от собствената си уплаха. Слушай, това може би е просто от времето. От тази проклета електрическа активност. Може би всичко се е намагнитило.
— Времето ли? Магнити ли? — в погледа й се появи нещо налудничаво. — Тогава какво е това?
Тя се изправи на леглото и посочи странното петно високо на стената. Сега то бе по-голямо.
— Това е петно — предположи Стивън.
— Петно! Петно, което го нямаше вчера. Петно, което привлича вниманието на кучето още от сутринта. Петно, което не мога да…
— Добре, добре. Сега ти се опитваш да ме изплашиш.
Те се гледаха един миг изтощени, после избухнаха в нервен смях.
— Що за дявол — разтърси глава Стивън. — Вероятно светкавицата е улучила проклетата стена миналата нощ и всички ние сега сме се превърнали в електрически зомбита.
Дайан се смя почти до сълзи, после скръсти ръце.
— Сигурна съм, че съществува някакво съвсем естествено обяснение. Изкарах цял ден с това и нищо лошо не се случи. Това е просто друга страна на природата. Страна, която ние не сме подготвени да разберем. Просто реакцията ни е пресилена — придадохме прекалено голямо значение на всичко.
— Сигурно си права — съгласи се той и след кратка пауза продължи. — Просто цялата проклета работа е толкова свръхестествена.
Роби лежеше мрачно под завивките в леглото и наблюдаваше как дърво то се осветява от копиеподобните светкавици.
— Едно… две… три… четири… пет… — шепнеше той.
Гръмотевицата изръмжа зловещо на древния си гърлен език. Навън изкривените клони на дъба удряха и дращеха по прозореца под мъчителните напори на бурята. Небето бе като сиво-черен саван.
Още един проблясък на светкавица раздра въздуха. Някъде някой електропровод вероятно не издържа на напрежението лампата в дрешника премигна и изгасна.
— Едно… две… три…
Силен гръм и грохот разтърси къщата, прозорците задрънчаха. Вятърът виеше като оплаквачка и при следващия блясък на светкавицата изтегли клоните на дървото напред като в някакъв ужасен знак.