Стив несъзнателно обхвана всичко това с един поглед, докато подрязваше розите си — неделята бе денят, в който той се грижеше за градината — и усети преливащо чувство на благополучие. Знаеше за себе си какво представлява, знаеше какво представлява животът. Разполагаше с всичко.
На трийсет и седем години той бе едър и красив мъж, може дори да се каже здравеняк, макар че бе започнал да пуска добре подхранвано американско коремче и линията на косата му се бе качила по челото по-високо, отколкото би му се искало. Имаше болнаво коляно — спомен от участието му в университетския бейзболен отбор. Само преди седмица лекарят му бе казал, че режимът му на хранене е направо ужасен. Стив му отговори, че в това няма нищо странно, тъй като и Дайан е също ужасна готвачка. В този момент Дайан го бе ритнала под масата с шеговит, но изненадващ гняв, като случайно улучи болното му коляно. Той накуцваше вече цяла седмица, понякога с театрално преувеличение, когато присъстваше и Дайан, но това бе само закачка и тя го знаеше. Защото Стив бе най-добрият от всички мъже и дълбоко обичаше семейството си.
Дайан сега го зърна от прозореца на спалнята, щом се изправи. Извика му да не подрязва розите много ниско, но той не я чу поради шума от косачката на Емерсън. Тя реши, че не си струва да вика по-силно. Затова замълча, погледа го за миг и се върна към домашната работа.
Колкото Стив беше едър, толкова Дайан бе крехка. Тънка, червеникавокестенява коса, деликатни пръсти — дори ръцете й изглеждаха крехки. Тя обаче бе определено по-упоритата от двамата. В един миг лицето й можеше да се налее с кръв, очите й — да се втренчат, излъчвайки воля и плам, и тогава нищо не можеше да я отклони от целта. Стив никога не се опитваше да се противопостави на тази сила.
Тя свърши със спалнята и се премести в детската стая, като тихо си тананикаше. Този следобед предстоеше празненството за осмия рожден ден на Роби. Трябваше да подготви цялата къща за предстоящото нападение. Оправи леглата, прибра разхвърляните по пода играчки, изправи палячото на Роби в люлеещия се стол, събра разхвърляните дрехи и тръгна да нахрани дългоопашатия папагал. Намери птичката мъртва на дъното на клетката.
— О, Туити, бедният ми малък Туити — каза тя на малкото създание, полураздразнена, полупечална.
Отвори клетката, извади птичето, занесе го в банята и с церемониален жест го вдигна над отворената тоалетна.
— Съвсем като при викингите — Туити — предаден на морето!
— Какво правиш с Туити? — запита любопитно Керъл Ан.
Тя стоеше на вратата и наблюдаваше майка си.
— Ах, сладката ми, не те видях. Ела тук.
Керъл Ан пристъпи към майка си до тоалетната чиния. Дайан изпитваше особена любов към най-малкото си дете тя бе умна не за годините си и беше така наивно безстрашна към живота, че можеше да й се завиди.
— Туин е мъртъв, сладката ми. Умрял е тази сутрин.
— Какво значи това, мамо?
— Това значи, че сякаш е заспал — ето така. Само че никога няма да се събуди.
— Като дядо ли?
— Да, да, съвсем като дядо.
— Не трябва ли тогава да го погребем? Не мисля, че той обича водата.
Дайан се усмихна:
— Хайде да го погребем в задния двор. Тогава ще можеш да го посещаваш, когато ти стане мъчно за него.
Керъл Ан реши, че този план изглежда добър. Дайан й помогна да намери кутия от пури, пълна с копчета, изпразниха я, после поставиха Туити вътре и тръгнаха една след друга към задния двор почти като в тържествена процесия. Решиха, че най-добре ще се чувства край цъфтящия жасмин, защото ще му мирише на хубаво. Керъл Ан постави в кутията и половин бисквита в случай, че Туити огладнее и го зави с едно от своите чорапчета, за да не му е студено. После добави и моментална снимка на цялото семейство, за да не е самотен, ако се събуди.
— Знам, ти каза, че не се будят — каза Керъл Ан много сериозно, почти тайнствено, — но той може и да се събуди.
— Може би — съгласи се Дайан.
Тя погледна детето с нескрита любов и го целуна по челото.
Редуваха се да копаят меката черна пръст с лопатката за пясък на Керъл Ан. Когато дълбочината достигна един фут, сложиха вътре кутията и я засипаха.