В резултат на това Танджина бе на края на силите си. Десет години откриване и наблюдаване на страховете и загубите на другите хора я бяха почти изчерпали. Тя бе наемана от обезумели родители, за да открива изчезнали деца, от стигнали до задънена улица полицейски отдели — за да намира нарязани трупове, от страдащи вдовици, за да осъществи контакт с изгубения любим. Но те не можеха да й платят достатъчно, за да я принудят да продължи — тя искаше да сложи край. Не можеше обаче да го спре.
Нещо повече — то ставаше все по-силно. Много седмици вече имаше сънища, които я лишаваха от почивка и тя на сутринта се събуждаше изморена и потна. Те бяха пророчески — в това, за нещастие, бе уверена — и се изплъзваха от съзнанието й, секунди преди да се събуди.
Това правеше нещата още по-тежки — фактът, че помнеше сънищата за кратки мигове и след това те й се изплъзваха като вода през сито за малкото време, необходимо да се събуди напълно, като я оставяха угнетена от спомена.
Но дори и това не бе най-лошото. Нещата, предметите в стаята й — но тя не бе сигурна в това, което го нравеше още по-лошо — се движеха. Не че се движеха със сигурност или пък видимо, но всяка сутрин Танджина забелязваше, или мислеше, че забелязва нещо някъде в стаята, което предишната вечер е било на друго място. Стол, леко изместен от стената, книга, преместена от масата на тоалетката.
Психокинезата бе нещо, с което тя не се бе сблъсквала досега. Не че не вярваше в нея — просто, ако това бе наистина психокинеза, за нея бе нещо ново. Но случаите бяха толкова неясни, толкова смътно неопределени — тя се чудеше дали не започва да си губи ума. Нищо, нито дори лудостта не бе невъзможно, тя го бе изпитала.
Дните й бяха изпълнени с предчувствия и страх. Чудеше се за смисъла на всяко явление. Беше ли песничката на пощальона предзнаменование? Късчето хартия, прилепнало към обувката й — знак? Нейният свят бе станал място, пълно с предчувствия и не й даваше отдих.
Тъй като бе решила да се откаже от ясновидството и прорицателството, доколкото може, тя се опитваше да потисне явленията със сънотворни хапчета. За известно време това подейства. Сънищата й станаха по-редки и не толкова мъчителни. Тъй като обаче лекарството се натрупваше в тялото й, тя започна да чувства хронична умора, постоянно виене на свят. Един ден едва не попадна случайно под колелата на един камион. Спря хапчетата.
Сънищата се върнаха още по-ярки отпреди. Те завладяха живота й, превърнаха се в мъгляв център на едно неспокойно съществуване.
Тя реши да атакува проблема фронтално — да търси нощните видения пряко и да се сблъска с тях лице в лице. Реши да погледне в кристалната топка.
Гледането в кристална топка бе изкуство, което Танджина, както и хиляди гадателки преди нея, беше усъвършенствала като средство, чрез което се постига друго състояние на духа. Не че кристалната топка бе единственото възможно средство за тази цел — каквато и да било друга отразяваща или пречупваща светлината повърхност би свършила работа. Кристалната топка бе просто визуален фокус, около който ясновидецът можеше да концентрира своето съзнание с цел да се дисоциира, да се откъсне от действителността, с други думи, да изпадне в транс.
Именно към това прибягна Танджина в опит да възстанови сънищата си. Тя изгаси осветлението в апартамента си — по това време живееше сама — седна на пода в спалнята, запали една-единствена свещ, постави кристалната топка пред себе си и се взря в танцуващата светлинна точка.
Дишането й стана плитко, светът около нея избледня и тя се сля със светлината в кристала. И както и много пъти преди това, се озова в друга плоскост, в друго измерение.
Тук бе мъгляво, в тази пукнатина на вселената. Неясно. Преследваха я безформени ужаси, плуващи в мъглата. Нищо не бе достатъчно определено, за да се изправиш лице в лице срещу него.
Танджина опита да се възнесе над мъглата, но не успяваше поради вцепенението, което я притискаше надолу при всеки опит. Тя се гмурна в нея, но мъглата ставаше все по-гъста и започна да затруднява движенията й.
Нещо изникна близо до нея, но тя не можеше да усети какво бе то. Тя тичаше, почти без да влага някаква воля — нито искаше да спре, нито пък имаше усещането, че ще може, ако поиска. Мястото, където се намираше, бе безгранично, но тя се задушаваше от теснота.