— Но обикновено са един или два сигнала — не би трябвало да има толкова много пикове, освен по време на РЕМ-сън — когато сънува.
— Може би тя сънува.
— В четвърти стадий?
— Сомнамбулите могат да имат силна ПГО-активност в четвърти стадий. Хората, които имат нощни кошмари също.
— Точно така. Изглежда, че тази неестествена електрическа активност възниква по време на бавен сън…
— Ето, тя тъкмо се обърна и ПГО изчезна. Вероятно…
— Дяволска работа, виж там!
Писците като че бяха побеснели. Изведнъж започна да се регистрира такава висока електрическа активност на мозъчните вълни, каквато те не бяха виждали никога и, колкото и да бе странно, в стадия на сън, който обикновено бе характерен е бавни, нискочестотни вълни. Писците направо изскачаха извън листа.
— Провери Предизвикания Потенциал.
Марти натисна няколко клавиша на клавиатурата на компютъра — на екрана се появиха графики.
— Никога досега не съм виждал такова нещо — той разтърси глава.
— Вижте монитора.
Те погледнаха изображението на лежащата в леглото си Танджина. Изглеждаше, че тя се мъчи.
Тя се мяташе и се бореше в агонията на неописуем ужас. Лицето й се изкриви, юмруците й се свиваха и отпускаха. Пот бе прилепила косата към челото й. Бавно устата й се отвори, като че ли искаше да изкрещи. Но вместо това се чу детски глас, тънък и пронизителен:
— Мамо, не те виждам. Къде си, мамо?
Неволно д-р Леш потрепери.
— Какво е това? — прошепна Марти.
— Във всеки случай сигурно е, че не сънува никакъв цирк.
— Мамо, мамо-о… — хленчеше гласчето от устата на Танджина.
— Тръпки да те побият — каза Райън.
— Има невероятен приток на йони там.
— Вижте!
Внезапно Танджина се изправи и седна, после слезе от леглото и излезе от стаята си. Камерата я изгуби, ЕЕГ електродите увиснаха свободно.
Тримата се втурнаха навън от контролната стая и по коридора тъкмо навреме, за да видят как Танджина започва да слиза по стълбите. На средата на стълбището успяха да я настигнат, първа бе д-р Леш.
— Танджина! Спри!
Изпадналата в транс Танджина се спря, погледна странно към тримата — напрегнато, сякаш от голямо разстояние — и се отпусна в ръцете на д-р Леш.
Танджина премина от небитието на съня в забравения свят, който е преследваше от седмици. Тук още имаше мъгла — гъста и ледена. Тя се луташе сред сумрачните изпарения цяла вечност, търсейки нещо, без да знае какво е то. Силуети се сгъстяваха в мрака, кривяха й се и й се изплъзваха, спираха дъха й. Виеше й се свят. Видимостта бе ограничена. Всичко имаше някакъв друг смисъл.
Тя започна да се носи, подета от някакъв ефирен вятър, който я тласкаше и отклоняваше настрана, по някакъв ефирен коридор… и я остави на място, което тя не бе виждала никога преди това.
Сухо място. Светло, безводно и без хоризонт. В началото това бе облекчение — влагата от косите й се изпари и те изсъхнаха. Тя се отпусна за известно време тук. Протегна се. Видимостта бе неограничена, но тук нямаше какво да се види.
След известно време започнаха да се появяват пукнатини като в пресъхнала глина. Тя последва тези линии, разклоняващи се, криволичещи, безводни. Това бе сухо място.
После забеляза в далечината, че над една от пукнатините се издига пара. Като гейзер отворът бълваше парообразен газ. Тя се отклони към него, душейки. Приближи се прекалено — изглеждаше като че ли парата излиза под налягане. Танджина бе всмукана в отвора, сякаш там имаше вакуумна помпа.
Чернота.
Стана сивкаво. Място на сенки, движещи се сиви светлосенки, които се кръстосваха и наслагваха една върху друга, движейки се непрекъснато — тъмно тук, по-светло там, безформен, бездиханен, блуждаещ мрак. Но после отстрани се появи летяща сянка. Танджина се отдръпна от нея. Сянката я последва.
Тя се втурна назад, сянката се метна след нея. После почти се разсмя. Знаеше, че мракът не може да се смее, но така й се стори. Сянката си имаше и име — Сеаду. Танджина знаеше името й.
Сеаду затанцува с нея. Тя се завъртя. Сеаду се приближи, тя се дръпна, Сеаду подскочи, опита се да я обхване. В последния момент тя скочи в сянката и започна да пада.
Падна през нея и се озова на друго място. По-светло място, открито, с облаци отгоре и отдолу. Сеаду пак беше тук — продължаваше да танцува, само че сега бе още по-игрив, той самият като че ли бе вратата между тези два свята и характерът ме бе различен от едната и другата страна. Танджина трябваше да мине отново през него, за да се върне от другата страна, но този път той бе по-неуловим, не се оставяше така лесно. Тя пристъпи към него, той отстъпи със смях.