Появи се друго същество. Това бе оранжев пламък, смътно напомнящ човек. Той летеше, гласът му приличаше на звука на горски пожар. Името му бе Фантабел.
Фантабел затанцува със Сеаду. Те се докосваха, раздаваше се съскане, после се отдалечаваха. Фантабел се превърна в множество пламъци, червени, жълти и бели. Той бърбореше нещо на огнения си език. Сеаду го загаси. Той се появи на друго място, само че сега носеше със себе си момиченцето.
Момиченцето бе малко, сигурно около петгодишно, реши Танджина. Кариана? Каролина? Русо момиченце. То имаше вида на изгубено, с превъзбудени нерви. А сега и развеселено. То започна да се издига нагоре върху ръката на Фантабел. Сега бе отмаляло от умора и напрежение. Фантабел се извиси в облаците. Момиченцето падна.
Момиченцето продължаваше да пада. Всъщност изглеждаше, че то сякаш никога няма да достигне донякъде, а ще продължи да пада безкрайно и безгранично.
Нещо като дърво израсна от ниско лежащите облаци. Нещо като дърво, но което се движеше. Покрито с кора, старо, склерозирало, бавноподвижно. То нямаше име или пък Танджина не можеше да го разбере. Фантабел се спусна от горните облаци като метеор, като пламтяща комета, прелетя през клоните на това бавно, дървено нещо и то се подпали. Неговите клони-ръце тлееха, косата-корона пламтеше, то се гърчеше и ръмжеше на лаещия си език. Изчезна в мъглата.
Малкото момиченце продължаваше да пада.
Мъглата над земята се разсея. Танджина видя хора стотици хора. Те вървяха във всички посоки, бавно или бързо, без да се докосват и като че ли без да се забелязват един друг. Бяха облечени в дрехи от разни епохи, от различни векове и различни култури. Някои плачеха, мнозина плачеха. Някои се смееха, други вървяха без никакъв израз на лицето. Някои страдаха.
Отвъд това многолюдие Танджина почувства светлина, по-скоро я усети, отколкото я видя, но не можеше да определи къде е. Когато се опитваше да тръгне към светлината, да я види по-добре, тя потъваше по-дълбоко в облаците.
А под всичко това — нещо злокобно. Чувството за злокобност накара Танджина да отскочи, а душата й да настръхне. Тя заобиколи това зловонно присъствие, опитвайки се едновременно да го види и да не го вижда. Всяка нейна фибра крещеше да се пази от това нещо. Тя се движеше бавно, приближи се, духът й потръпна. Отстъпи.
Момиченцето падна на земята.
Невредимо, то се надигна и закрачи към безбройните други ходещи хора. Танджина плуваше над него, проникна в него, сля се с него и докосна сърцевината му.
Изгубено, изплашено, удивено, объркано — това усети Танджина в момиченцето. То отвори уста и Танджина се превърна в неговите думи:
— Мамо! Не те виждам! Къде си, мамо?
Фантабел кръжеше отгоре, изпускайки пламъци. Сеаду погълна един човек от блуждаещите хора и затанцува особен танц.
— Мамо, мамо… изхленчи момиченцето, а Танджина се отдели от устата й.
Злокобното нещо се сгъсти в облаците. Неговата гнусност почти надделяваше над всичко останало. То се приближи и Танджина остави момиченцето, приготви се за битка, но нещото се разсея и изчезна. Момиченцето се запъти нанякъде.
Сеаду се разсмя весело, но почти беззвучно. Като светкавица, без предупреждение, Танджина скочи в него, той пусна искри като рой фотони, преплитане на къси съединения — и тя се оказа от другата страна.
На другата страна всичко бе пак в сенки и Сеаду бе мрак, движещ се в друг мрак. Той започна да се промъква към Танджина — това бе тъмната му страна, която се стремеше да я обвие. Тя обаче вече познаваше мрака и знаеше пътищата в този свят. Самата тя сянка тук, Танджина се промъкваше между сенките.
В това място на безформени полутонове тя търсеше абсолютния мрак, за да я отведе вкъщи. Един проточил се и тъмен миг тя блуждаеше, докато накрая достигна до вакуумния брод, който бе връзката със сухия свят. Тя се гмурна в чернотата. Чернотата се разстла.
Тук нямаше време, нямаше пространство. Просто нищо. После, без да знае кога и как, Танджина почувства че е изхвърлена в гейзер от пара в изсъхналия безводен ефир, през който бе минала в началото.
През тази тънка и суха жарава тя се завърна. Откри вятъра, който я бе донесъл тук и се хвърли със сила в него, потегляйки бавно под тежкия му напор, докато достигна накрая до мястото на влажната мъгла и сумрачните изпарения, откъдето бе започнало пътешествието й.