— Марти би могъл лесно да комбинира нещо — намеси се Райън. — Линейките предават постоянно електрокардиограми по радио. Просто можем да вземем назаем един преносим предавател от кардиологията в болницата и да сложим електродите на главата й, а не на гърдите. Никакъв проблем.
Д-р Леш видя какви възможности открива това, което предлагаше Райън, но научният й интерес към Танджина, към експеримента се бореше в нея със състраданието към пациента.
— Не — каза накрая тя, — не мога да разреша.
— Моля ви се — каза тихо Танджина. — Моля ви, ако има вероятност това да успее… аз… тези сънища ме изстискват. Те ме блъскат като лист в тайфун и аз искам да освободя живота си от тях. Щом така и така са започнали, те няма да ме оставят, докато не се стигне до едно или друго решение. Сън като този… може да продължава със седмици. Моля ви — тя отново заплака. — Моля ви, ако можете да сложите по-скоро край на това с вашите апарати… моля ви. Помогнете ми и от другата страна…
Леш поклати неуверено глава:
— Аз дори не съм сигурна дали идеята на Райън има някаква стойност…
— Разбира се, че има стойност! — запротестира Райън.
— Дори и да има, не съм сигурна дали ще можем да включим телеметрична система, той предлага…
— Марти е гений в електрониката, гой може да направи всичко. Хващам се на бас, че той може да модифицира приемателя ни с филтър, който да блокира всички други излъчвания на ЕЕГ-то й с изключение на ПГО-разрядите. По този начин ще бъде съвсем ясно стрелката или се отклонява, или не мърда. Когато се отклонява, Танджина е на прав път, когато не мърда — тя трябва да завие, докато се отклони.
Очите на Танджина погледнаха умолително към д-р Леш.
— Добре, ще опитаме.
Тръгнаха на следващата нощ с микробуса „Фолксваген“ на Марти. Райън шофираше, д-р Леш седеше до него отпред, а Танджина се бе изтегнала отзад като дете при дълго пътуване. Марти бе прекарал целия ден в работа по модифициране на апаратурата според плана на Райън. Сега той седеше в задната част на микробуса зад Танджина, заобиколен от електронни уреди. Имаше осцилоскоп с вълнов заглушител и честотен филтър, който се захранваше от генератора на микробуса. Електродите бяха включени направо към осцилоскопа и проводниците висяха свободно на пода, свързани с електродите, които бяха прикрепени към главата на Танджина един зад дясното ухо, един над лявото око и един на лявото слепоочие. До нея стоеше малък, портативен телеметричен блок — предавател, лесен за носене, към който можеха да се включат електродите от главата на Танджина, така че при нужда тя би могла да се отдалечи на няколко мили от колата и осцилоскопът да приема сигналите от нея.
Марти носеше със себе си също така магнитофон, микрофон, камера с инфрачервени лъчи, фотоапарат „Никон“, три мощни светкавици, два радиотелефона и термос с кафе.
И така, те тръгнаха.
Танджина бе стояла будна през остатъка от предишната нощ и през целия ден на подготовка, за пътешествието. В резултат на това бе изтощена и д-р Леш нямаше проблеми с приспиването й.
— Ще броя от едно до десет… — започна тя отново хипнотизирането, но на пет Танджина вече отсъстваше.
Трийсет минути по-късно започнаха да забелязват ПГО-разряди на осцилоскопа.
— Да тръгваме — каза Марти и се отправиха на изток.
Пътуваха около двайсет минути все на изток, без да настъпи някаква съществена промяна в ПГО-активността. Не много често на екрана проблясваха ярки, вертикални зелени черти, понякога по две-три наведнъж, друг път — по една. В един момент появяването им малко се разреди.
Райън зави на север и след петнайсет минути сигналите съвсем изчезнаха. Той обърна сега на юг.
Отначало водеха разговор — за нужните им субсидии, за последното завоевание на Марти сред студентките, за академични клюки, филми, лекции. Но след известно време репликите се разредиха и накрая съвсем замряха. Само свистенето на гумите по асфалта се чуваше към него понякога се добавяха синкопите на звуковия сигнал от осцилоскопа.
Това бе мъчително търсене. Понякога сигналът се губеше напълно и те обикаляха в кръг, докато пак го хванат. Това продължи с часове. Започнаха да се изморяват.
Малко след шест часа сутринта обаче Танджина измърмори няколко срички и се обърна.
— Струва ми се, че тук хващам нещо — почти едновременно се обади Марти.
— Къде, по дяволите, се намираме? — запита Райън.