Леш взе картата си и включи осветлението в купето.
— Мисля, че се движим на изток-югоизток на… около трийсет мили от вкъщи.
Погледнаха през стъклата. Рядко населена провинция търкалящи се по полето тръни, тук-там ферми или малки градчета.
— Ето това е — каза задъхано Марти, — всички видове активност са налице. Където и да отивате, дръжте така.
— Мамо… — отново излезе от гърлото на Танджина тънкото гласче.
То като с нож проряза вътрешността на купето и накара всички да замълчат. Толкова измъчено, толкова тънко:
— Мамо… помогни ми… нещо идва…
В далечината сред ниските хълмове изникнаха разпръснати светлини.
— Това трябва да е мястото — тихо каза Райън, гърлото му бе пресъхнало.
След десет минути минаха покрай голям надпис:
Няколко минути по-късно Райън шофираше сред обширни и просторни застроявани парцели, а Танджина мъчително стенеше:
— О-о-о… о-о-о, не…
Измъчените й вопли ставаха непоносими за останалите в колата. Райън се вкопчи с потни ръце във волана. Леш се въртеше почти като обезумяла върху седалката. Марти се стараеше да се съсредоточи върху регулирането на звуковото ниво на магнитофона, но не можеше. Танджина се извиваше в конвулсии, после изведнъж се изправи и сграбчи ръчката на вратата.
— Не я пускай още навън — нареди д-р Леш. — Марти, включи на телеметрия. Райън, спри колата.
Райън паркира колата до бордюра, а Марти издърпа проводниците от осцилоскопа и ги включи към преносимия предавател. Д-р Леш и Райън излязоха от колата и заедно помогнаха на Танджина да стъпи на земята. Очите на ясновидката бяха изцъклени и неподвижни, тя бе обезумяла.
Леш носеше предавателя, проводниците от който сега водеха към електродите на главата на Танджина. Райън носеше радиотелефон. Двамата хванаха Танджина под лактите и й помогнаха бавно да се запъти в нощта, докато останалият отзад Марти наблюдаваше осцилоскопа.
Намираха се в някакво предградие. Лампите на улицата и по верандите осветяваха тротоарите в прохладата на ранното утро, случайна лампа просветна в нечия дневна. Въздухът бе застинал в тишина с изключение на редките фалцетни възгласи на джуджето-ясновидка Танджина, която блуждаеше, подкрепяна от двама изплашени учени.
Радиотелефонът на Райън изписка.
— Става топло, сега има много ПГО. Целият екран е…
Преди Марти да довърши, Танджина нададе писък и се впусна в главоломен бяг по улицата. Райън бе така изненадан, че просто остана на място с отворена уста, а Леш направо падна на земята. Докато се съвземат, Танджина вече препускаше през моравата на една от къщите. Останалите я последваха.
И тримата стигнаха до входната врата почти едновременно, но Танджина вече удряше по нея, драскаше и стенеше, носът й течеше, а коленете й бяха одраскани. Тя падна в безсъзнание, точно когато вратата се отвори.
Трудно бе да се каже кой изглеждаше по-зле — хората от вътрешната страна на вратата или тези от външната.
Стив стоеше пред тях в развлечен, широк бял пуловер върху измачканата тениска. Очите му бяха като тъмни дупки, устните му бяха изсъхнали, косата стърчеше на всички посоки, а лицето му бе покрито с двудневна четина. Зад него в подножието на стълбището като сянка от кошмар се гърчеше Дайан.
Пред Стив на входа лежеше малко, странно човече, от чиято глава стърчаха проводници и водеха към кутията в ръцете на по-възрастна жена с раздърпани дрехи и кървящо коляно, а до тях стоеше мъж с див поглед и радиотелефон в ръка.
— Подозирам — каза Марта Леш на Стив Фрийлинг, — че и двамата имаме нужда от помощ. Бихте ли ни поканили да влезем?
В сивата утрин петимата седяха около ниската масичка в дневната — Стив, Дайан, Марта Леш, Райън, Марти. Танджина спеше, настанена удобно върху кушетката. Останалите пиеха кафе. Всички завеси в къщата бяха спуснати.
— Това е накратко историята — завърши д-р Леш. Не зная кои сте вие, нито какво точно е видяла Танджина, за да ни доведе дотук… Но познавам естеството на нейната работа, преди да започнем да я изследваме. Няколко отдела на полицията са впечатлени от нейните способности, така че… Предполагам, че сте загубили някой много близък. Бих искала да ви помогнем с каквото можем. Иначе… ако нашето присъствие тук е така озадачаващо за вас, както е, честно казано, за мен, всички ние веднага ще ви напуснем с много благодарности за кафето и търпението.