Дайан наполовина изхлипа, наполовина се усмихна на този лъч надежда, след това незабавно се стегна — щеше да има нужда от всички свои способности — знаеше го, за всичко, което би могло да се случи.
— Не… моля ви… Божията ръка ви е довела тук, знаем това. Бог или провидението. Моля ви останете. Помогнете ни!
— Прекрасно — продължи Леш. — В такъв случай ще накарам Райън и Марти да отведат обратно Танджина в клиниката. Принудихме я да понесе много неща. Страхувам се, че е изтощена. Имам в екипа си един сътрудник д-р Фароу. Ще му се обадя и той ще проследи да се погрижат за нея. Междувременно ние можем да продължим разговора си. На ваше разположение съм.
— Много сте любезна — Стив говореше с хриптящ шепот.
— Няма нищо. Аз се чувствам като натрапница в дома ви — д-р Леш се обърна към двамата си помощници. — Марти, след като отведеш Танджина в клиниката, иди в лабораторията и почакай там да ти се обадя. Райън, след като помогнеш на Марти, върни се обратно да ме вземеш. Ще решим какво трябва да се предприеме при това положение.
Двамата млади мъже станаха, сбогуваха се учтиво с Фрийлингови и помогнаха на Танджина да се изправи на крака. Клепачите на ясновидката потрепнаха, тя можеше дори да ходи повече или по-малко, между двамата мъже, но всъщност продължаваше да спи.
Когато те си тръгнаха, Дайан стана, избърса очите си и храбро се усмихна.
— Трябва да отида да приготвя Роби за училище. Извинете ме — и се качи с бодри стъпки по стълбите.
Стив остана сам, седнал на кушетката срещу д-р Леш. Ситуацията бе същата, като хиляди други, с които Леш се бе сблъсквала в качеството си на терапевт. Подготовката и естественото й състрадание влязоха в действие и тя постепенно започна да му помага да се отпусне.
— Мога ли да ви наричам Стив?
— Да. Да, разбира се — той облиза устни.
— Стив, аз говорих дълго. Чувствам се прегракнала като Марлен Дитрих. Сега е твой ред да говориш.
Той сведе поглед към празните си ръце.
— Аз… не знам откъде да започна.
— Почни откъдето и да е. Неприятностите нямат начало, само дълга и безкрайна среда.
Той се разсмя, като поклащаше глава.
— О, тези неприятности имаха начало — той направи пауза, за да събере сили и да продължи. — Всичко започна с безредието.
Той се напрегна в очакване на реакция на недоверие.
— Предмети… движещи се сами. Така започна всичко. После дойдоха проблясващите светлини, идващи от нищото. Смътна музика, която не можеш да доловиш съвсем ясно. Странни миризми. Понякога в къщата започваше да духа силен вятър. И, разбира се, мебелите продължаваха да се движат сами, когато си поискат…
— Разбира се — опита се да го насочи д-р Леш. — Всички от семейството ли бяха въвлечени в тези… събития?
— Да, да. Да. Дайан, жена ми, забеляза първа. После голямата ми дъщеря Дейна — тя е на петнайсет. Робърт, синът ми, той е на седем… не, на осем… — изреждаше Стив тези факти щастливо и бързо.
Тези неща бяха проверка на действителността, това бяха неща, които той знаеше. Направи пауза.
— И Керъл Ан, тя е най-малката. Тя е на пет — той погледна д-р Леш с мъка, молейки я мълчаливо тя да му задава правилните въпроси.
— Явления като тези, които току-що описахте, обикновено се появяват в новините по телевизията. Аз обаче не съм чувала нещо за тях.
В дъното на стаята телевизорът издаваше бял шум.
— Не, ние обикновено държим телевизора включен на 23 канал… — Стив се обърка, после бързо продължи, да не би д-р Леш да го сметне за безнадеждно луд. — Искам да кажа, че не сме правили никакви съобщения. Абсолютно никакви. Ами да.
Марта кимна:
— Можете ли да бъдете достатъчно сигурен, че няма и да допуснете да се появят?
— Това е последното нещо на света, което бихме искали. Никакви циркове. Моята работа, семейството ми…
— Ще приеме ли семейството ви сериозно изследванията на тези явления от някого, който при това да има възможност за лични наблюдения?
Стив бе готов да се разплаче. Той закърши ръце, опита се да спре треперенето на брадичката си.
— Д-р Леш, не ни безпокоят безредието… шумовете… мебелите, светлините, музиката — той погледна втренчено стаята, сякаш виждаше през стените. — Искаме само да намерим малкото си момиченце.
Глава IV
През следващите три часа Леш разпита Стив и Дайан за всички подробности около случая — какво се е движило, кога, кой е бил в стаята, когато това се е случило, кога е бил включен телевизорът, на кой канал, как е изчезнала Керъл Ан и така нататък. Те бяха толкова радостни, че могат да поговорят с някого за това — с когото и да е, че нямаше никаква нужда от увещания, за да разкажат историята си.