До този момент те не знаеха на кого да разкажат и какво да направят. Да извикат полицията и да попълнят декларация за безследно изчезване? Можеха да си представят реакцията, която това щеше да предизвика. Да наемат медиум, който контактува с духове? Нямаха представа как да влязат във връзка с подобен човек. Не можеха да кажат на приятелите си от страх да не бъдат осмени. На тях самите им бе трудно да повярват. Разбира се, не можеха да позволят съседите да разберат — щяха да ги подложат на безмилостни подигравки в квартала. Особено от Тийг, който имаше силно развито чувство за собственост и съседски отношения и който не приемаше добре странности в поведението на съседите си или на търговските агенти. Той вече веднъж се обади да разбере защо Стив не се явява на работа.
Също така естествено беше, че не можеха да напуснат къщата — не и докато Керъл Ан бе още там. Тя можеше да се появи отново всеки момент, можеше да има нужда от помощта им, тя беше… някъде тук.
Д-р Леш бе като изпратена от Бога. Симпатичен и вдъхващ доверие учен. Лекар. Тя можеше да им помогне. Тя бе запозната с паранормалните явления, нямаше да отхвърли с лека ръка тревогите им или да ги осмее. Щеше да им помогне.
Райън се върна от клиниката, точно когато Роби се прибираше вкъщи за обяд.
— Как беше в училище? — попита Дайан.
— О, днес нямахме часове — пошегува се Райън, който влезе веднага след Роби.
— Няма да обядваш, ако бягаш от час — влезе в тон Дайан.
Духът й се бе възродил отново — тя просто знаеше, че тези добри хора ще намерят детето й.
— Ама кучето ми изяде домашното — опита още веднъж обнадежденият Райън.
— Е, добре — умилостиви се Дайан, — и ти можеш да обядваш. — Тя тръгна към кухнята. — А вие, господине, се измийте — извика към Роби.
Стив се появи заедно с д-р Леш.
— Тъкмо се канех да ги заведа горе… в спалнята — каза той на жена си.
Дайан продължи към кухнята, като подхвърли през рамо:
— Вървете. Аз ще се опитам да запазя разума си, като приготвя обяд за всички — всеки си има своя малък номер.
Стив кимна и започна да се изкачва по стълбите, следван от д-р Леш, Райън и Роби, който вървеше няколко крачки по-назад. Райън носеше 35-милиметровата камера, окачена на врата му.
— Трябва да ви предупредя — каза Стив, докато се качваха, — че ще се наложи да изолираме стаята от останалата част от къщата. Роби сега спи при нас. Дейна, най-голямата, прекарва много време у приятелки.
— Колко пъти сте забелязвали нередности в тази стая? — запита Леш.
— Вече не влизаме там.
— Ние можем да се установим там — увери го Райън. Ще регистрираме всяка психотропна енергия или явление, имаме всякакви електронни уреди, които могат да доловят и най-незначителните промени, неща, които убягват на човешкото око.
Д-р Леш кимна утвърдително:
— Райън записа изключителен епизод при един случай в Редландс.
— Имаше такова нещо — каза Райън, чиято възбуда нарасна пред перспективата за нови положителни резултати за публикация. — Играчката на едно дете, малка количка, премина седем фута по линолеум. Времетраенето на явлението беше седем часа.
— Седем часа за какво? — запита Стив, малко объркан.
— За да измине количката разстоянието. Движението й никога не би се забелязало с невъоръжено око, но аз го заснех с камера със забавен кадър.
Стив кимна. Бяха стигнали до горната площадка. Коридорът бе тъмен. Той премина покрития с мокет коридор бавно, като се държеше за стената, докато стигна до затворената врата на детската стая. Леш и Райън вървяха плътно след него, а Роби като че ли се отказа. Щом стигна до горния край на стълбището, той направи пълен кръгом и побягна надолу към светлината и към майка си.
Стив измъкна от джоба си ключ, наведе се и зашари около ключалката. Д-р Леш и Райън оглеждаха коридора, отбелязвайки местоположението на стаята. Стив завъртя бавно ключа и отвори вратата на спалнята. Райън и д-р Леш заоглеждаха стаята.
Навсякъде бяха пръснати изпочупени мебели и играчки. И всичко, навсякъде бе в движение. Изкривеното легло подскачаше наоколо в кръг, сякаш нещо разтърсваше диво пода. В широки дъги наоколо летяха грамофонни плочи. Една лампа се наклони, като почти удари Райън по главата. Животни-играчки плуваха във въздуха, обърнати с краката нагоре, а пълнежът им бе наполовина изваден. Най-високо размахваха страници детски книжки. Малко пластмасово конче прекоси наблизо, а върху него яздеше и го подпляскваше една кукла „Барби“. Прозорецът бе залостен с дебела греда, но в спалнята духаше вятър.